Читать «Съпругата на губернатора» онлайн - страница 74

Спенсър се огледа.

— Не, освен ако това помещение не функционира и като хладилна камера. Разбира се, ще знаем повече след пълната аутопсия.

— Колко време можете да пазите това в тайна? — попита Родригес.

— Няколко дни, може би седмица, после сме длъжни да подадем доклад. Това ли искате?

— Може би. Готови ли сте да вдигнете трупа?

— Почти.

— Добре, ще доведа екип да претърси стаята за веществени доказателства. Нека и те да му хвърлят един поглед, преди да го преместите.

— Разбира се.

— Благодаря, докторе.

Здрависахме се. Останах с усещането, че Спенсър все така се забавляваше за наша сметка. Не че имах нещо против. Все на някого трябваше да му е забавно. Излязохме обратно на терасата. Родригес спря за момент да огледа ключалките на стаята.

— Такава врата се разбива за по-малко от двайсет секунди. Спрели са с колата долу и са го внесли вътре посред нощ.

— Никой не идва на такова място, за да гледа навън през прозореца — казах аз, поглеждайки към редицата сребристи дръжки на врати.

Родригес закима в знак на съгласие, докато сваляше маската и ръкавиците си. После се облегна на поочукания железен парапет и ме огледа в сянката на сградата.

— Би ли ми обяснил нещо?

— Какво?

— Как така Рей Пери е мъртъв от два дни, а вчера е разговарял с теб?

— Разговаряхме с имейли.

— Имейли. Това не е точно разговор, а, Кели?

Погледнах през отворената врата към трупа на леглото.

— Така излиза.

Родригес се канеше да отговори нещо, когато един черен лексус отби и спря на паркинга.

— Винс!

— Какво?

Кимнах към Мари Пери, която в този момент слизаше от колата с тъмни очила.

Винс изруга под носа си и отиде да я посрещне на площадката на стълбището.

— Госпожо Пери…

— Казаха ми, че са открили трупа на съпруга ми.

— Да, но е най-добре да го идентифицирате в моргата.

— Вече разговарях с началника ви. Казах му, че или ще ме информира къде е трупът на съпруга ми, или още днес следобед ще свикам пресконференция. Сега смятате ли да ми създавате проблеми?

Родригес ме изгледа, сякаш аз бях виновен за всичко, и се дръпна встрани. Мари тръгна по терасата и се насочи право към стая № 235. Кели Спенсър сякаш само нея бе чакала. Тя я хвана за ръцете и двете пристъпиха заедно към леглото. Спенсър й прошепна нещо. Без да бърза, Мари се наведе напред, за да хвърли последен поглед на съпруга си. Когато прецени, че й е достатъчно, се обърна към Спенсър, чиито очи вече не се смееха.

— Това е моят съпруг.

Тримата бяхме застанали на паркинга на мотел „Амбасадор“. Мари пушеше цигара. Утринната светлина не беше благосклонна към лицето й — на нея то изглеждаше като това на съпруга й горе в стаята.

— Какво ви е на ръката, господин Кели?

— Порязах се. Съжалявам за Рей.

Очите й проблеснаха за миг, после отново станаха безжизнени.

— Казах ви, че е мъртъв.

— А откъде знаехте?

— Не знаех. Усещах го.

— Предполага се, че Рей е починал от естествена смърт — каза Родригес. — Може би от рак.

В отговор тя само повдигна рамене.

— Съдебната лекарка ми обясни всичко.

— В добро здраве ли беше съпругът ви, когато го видяхте за последно? — попита Родригес.