Читать «Съпругата на губернатора» онлайн - страница 59

— Какво те кара да си мислиш, че е имало друг човек?

Родригес поклати глава.

— Какво ще направиш с ваната? — попитах го аз.

— Ще повикам екип. Ще я разбием, за да видим какво има вътре. Какъв приятен начин да прекарам остатъка от нощта, а?

— Ето ти нещо друго, с което да си убиеш времето. — Разгънах полицейския протокол, който ми бе дала Елена Рамирес, и му го подадох.

— Какво е това? — попита той.

— Човекът, за когото пише тук, е чикагски полицай. Онзи ден се запознах с дъщеря му. Не онази, която се споменава в протокола. А най-малката, Елена.

Родригес вдигна поглед за миг, после продължи да чете.

— Елена казва, че баща й опрял пистолет до главата на по-голямата й сестра, когато му споделила, че ще има бебе. Полицаите замазали положението, като го писали случайно произведен изстрел.

— Това е отпреди четири години. Какво очакваш да направя?

— Елена е на шестнайсет и е бременна. И си мисли, че този път баща й може направо да я застреля.

— А ти смяташ, че е права?

— Знам само, че не бих желал да проверявам права ли е или не.

Родригес вдигна протокола пред лицето си.

— Мога ли да го задържа?

— Разбира се.

— Добре. А сега се разкарай. Трябва да повикам екип и да изровим Еди.

— И ти смяташ, че Еди е вътре, а?

— Еди е, кой друг? Сигурно е дължал пари на когото не трябва. Хайде, чупката. И следващия път, като намериш вана, пълна с цимент, бъди така добър да ми забравиш номера. И… Кели?

— Какво?

— Ако си убеден в теорията си за „Бийкън“, дай доказателства. Мотив също няма да навреди.

23

Доказателства и мотив не е лесно да се открият, затова аз се озовах върху онзи надлез в 3:30 часа сутринта. Джак О’Донъл настояваше да се срещнем на същия обект на „Бийкън“, който бях навестил преди седмица, само че този път строителната площадка бе обвита в мрак.

Извадих уред за нощно виждане и огледах всичко наоколо. Изглеждаше пусто. Уредът позволяваше отчитане на температурни разлики и през него ясно се виждаше, че двигателите на камионите и леките автомобили отдавна са изстинали. Мушнах уреда в джоба си. От мястото, където бях застанал, се виждаше „Айзенхауър“, който се виеше в далечината като обсипана със скъпоценни камъни змия с глава, обърната към сърцето на града, докато опашката й се губеше някъде на юг към Индиана. От време на време под мен профучаваха забързани коли. Преминах по цялата дължина на надлеза, влязох в колата и карах до третия изход на изток. Там ме чакаше синият джип на Джак О’Донъл.

О’Донъл се провря през лабиринта от оранжеви конуси на входа на обекта и спря джипа.

— Ако някой ни пита какво правим тук, остави на мен да говоря.

— Окей.

Той извади изпод седалката си термос с кафе.

— Искаш ли?

— Не, благодаря.

— Както кажеш.

O’Донъл си наля чаша и отпи. По границите на обекта върху дебели стълбове бяха поставени прожектори, които хвърляха ярка светлина върху бетонните бариери и притихналите метални грамади на машините. Извън осветения периметър цареше пълен мрак.