Читать «Сълзите на жирафа» онлайн - страница 93

Това момиче беше различно. То разбираше чувствата на двигателите и някой ден щеше да стане велик монтьор — това беше съвсем ясно.

Той я погледна с гордост, докато си бършеше ръцете. Бъдещето на „Тлоквенг роуд спийди моторс“ изглеждаше осигурено.

Деветнадесета глава

Какво се беше случило

Маа Рамотсве се страхуваше. Беше изпитвала страх само един-два пъти в работата си като единствената жена частен детектив в Ботсуана (звание, което още заслужаваше, понеже маа Макутси беше помощник частен детектив). Беше се страхувала така, когато отиде да се срещне с Чарли Готсо, богатия бизнесмен, който въпреки това си имаше вземане-даване с шамани. Всъщност по време на тази среща тя се запита дали нейният занаят няма някой ден да я изправи пред истинска опасност. Сега, на път за къщата на д-р Ранта, тя усещаше същото притреперване под лъжичката. Разбира се, нямаше реално основание. Това беше най-обикновена къща на обикновена улица, недалеч от училището „Мару-а-Пула“. В съседната къща щеше да има хора, да се чуват гласовете им, щеше да се разнася кучешки лай, да просветват фаровете на коли. Тя не можеше да си представи, че д-р Ранта би я застрашил по някакъв начин. Може той да беше изпечен прелъстител, манипулатор и подлец, но не беше убиец.

От друга страна обаче, възможно бе най-обикновени хора да са убийци. И ако смъртта ти дойде по този начин, нищо чудно да познаваш убиеца си и да се видиш с него при най-обикновени обстоятелства. Неотдавна тя се абонира за „Списание по криминология“ скъпа грешка, понеже в него нямаше почти нищо, което да я интересува, но сред безсмислените таблици и неразбираеми материали, тя попадна на един поразителен факт: преобладаващо мнозинство жертви са познавали хората, които са ги убили. Убиваха ги не непознати, а приятели, роднини, колеги. Майки убиваха децата си. Мъже убиваха жените си. Жени убиваха мъжете си. Служители убиваха шефовете си. Изглежда, опасността дебнеше от всяка пролука на всекидневието. Възможно ли бе това да е вярно? Не в Йоханесбург, където хората ставаха жертви на тсотси, които обикаляха нощем, на крадци на коли, готови да използват оръжие, а понякога и на объркани младежи, които не знаеха цената на човешкия живот. Но може би такива градове бяха изключение, може би в по-нормални условия убийствата ставаха точно в такава обстановка — при спокоен разговор в най-обикновена къща, докато само на хвърлей оттам хората вършеха обичайните си занимания.

Господин Дж. Л. Б. Матекони усети, че нещо не е наред. Беше дошъл на вечеря, за да й разкаже за посещението си по-рано същата вечер при своята прислужничка, която беше в затвора, и веднага забеляза, че е разсеяна. Отначало не спомена нищо — имаше да й разказва за прислужничката, което може би щеше да отклони вниманието й от мислите, които я бяха обсебили.