Читать «Сълзите на жирафа» онлайн - страница 95

— Има си специална дума за такива хора — обясни му тя. — Четох за тях. Казват им психопати. Той е човек без морал.

Господин Дж. Л. Б. Матекони я слушаше мълчаливо, свъсил тревожно вежди. А накрая, след като тя свърши, й каза:

— Не бива да ходиш. Не мога да позволя бъдещата ми жена да се излага на такава опасност.

Тя го погледна.

— Много съм щастлива да видя, че се тревожиш за мен. Но си имам професия — аз съм частен детектив. Ако ще се страхувам, значи трябва да си намеря друга работа.

Господин Дж. Л. Б. Матекони не изглеждаше особено доволен.

— Ти не познаваш този човек. Не можеш да отидеш в дома му ей така. А ако все пак настояваш, тогава и аз ще дойда. Не е нужно той да знае, че чакам отвън.

Маа Рамотсве се замисли. Тя не искаше господин Дж. Л. Б. Матекони да се терзае и, ако присъствието му пред къщата би намалило тревогата му, нямаше защо да не отиде с нея.

— Добре — каза тя, — ще ме чакаш отвън. Ще вземем моя микробус. Ти ще седиш в него, докато аз разговарям с онзи.

— А ако стане нещо, ще извикаш — каза той. — Аз ще те чуя.

Двамата довършиха вечерята вече много по-спокойни. Децата бяха вечеряли по-рано и Мотолели четеше нещо на братчето си в неговата стая. След като се нахраниха, господин Дж. Л. Б. Матекони занесе съдовете в кухнята, а маа Рамотсве отиде в стаята на момчето, където намери сестра му полузаспала, с книгата на коленете. Пусо беше още буден, но явно му се спеше; лежеше, скръстил едната ръка на гърдите си, а другата висеше край леглото. Тя я прибра до тялото му и той й се усмихна сънено.

— Време е и ти да си лягаш — каза тя на момичето. — Господин Дж. Л. Б. Матекони ми каза, че днес в сервиза сте свършили много работа.

Тя закара Мотолели до нейната стая и й помогна да се премести от количката в леглото. Харесваше й стремежът на момичето да бъде независимо, затова го остави само да се съблече и да си сложи новата нощница, купена от господин Дж. Л. Б. Матекони по време на голямото пазаруване. Цветът не беше подходящ, помисли си маа Рамотсве, но все пак я беше избирал мъж, а не може да се очаква мъж да разбира от тези неща.

— Щастлива ли си тук, Мотолели? — попита я тя.

— Много съм щастлива. И с всеки ден ставам все по-щастлива.

Маа Рамотсве подпъхна завивката около нея и я целуна по бузата. После угаси лампата и излезе. С всеки ден ставам все по-щастлива. Маа Рамотсве се запита дали светът, който щяха да наследят това момиче и братчето му, щеше да е по-хубав от света, в който бяха израснали те двамата с господин Дж. Л. Б. Матекони. Те бяха раснали по-щастливи, мислеше си тя, защото видяха как Африка става независима и поема по свой път. Но какво метежно юношество преживя този континент, с тщеславните диктатори и корумпираните бюрократи. А през цялото време африканците само се опитваха да живеят почтено сред цялата тази бъркотия и разочарование. Дали хората, които вземаха всички решения в този свят, хората с власт в градове като Вашингтон и Лондон, знаеха за хората като Мотолели и Пусо? Дали ги беше грижа за тях? Тя беше сигурна, че ако знаеха, би ги било грижа. Понякога си мислеше, че хората на далечните континенти нямат в сърцата си място за Африка, защото никой не им беше казал, че африканците са същите като тях. Те чисто и просто не знаеха за нейния татко, Обед Рамотсве, който стоеше гордо пременен с хубавия си костюм, на снимката в нейната дневна. Ти нямаше внуци, каза тя на снимката, но вече имаш. Двама. В тази къща.