Читать «Сълзите на жирафа» онлайн - страница 92

— Виждаш ли, Пусо? Виждаш ли какво правя?

Момчето се усмихна леко.

— Той рисува нещо — каза чиракът. — Рисува къща.

Но момичето се обади:

— Може ли да се приближа? Няма да преча.

Господин Дж. Л. Б. Матекони кимна и след като тя докара по-близо количката си, й посочи къде се криеше проблемът.

— Подръж това, ето.

Тя хвана винтовия ключ и го задържа здраво.

— Браво — каза той. — А сега завърти тук. Виждаш ли? Не много. Точно така.

Той взе ключа и го върна на мястото му. След това се обърна и я погледна. Тя цялата се беше навела към двигателя, очите й блестяха от любопитство. Той познаваше този поглед — погледа на човек, който обича моторите. Той не може да се имитира; по-младият чирак например нямаше този поглед и затова от него щеше да излезе посредствен монтьор. Но това момиче, това странно сериозно дете, което се появи в неговия живот, имаше заложби за монтьор. Имаше вродена дарба. Никога дотогава не бе срещал подобно нещо у момиче, но тя го притежаваше. Но защо пък не? Маа Рамотсве го бе научила, че няма причина жените да не се занимават с това, с което искат. Несъмнено тя беше права. Хората приемаха, че частните детективи трябва да бъдат мъже, но я колко добре се справяше маа Рамотсве! Тя използваше женската наблюдателност и интуиция, за да открива неща, които убягваха на мъжете. Затова, щом едно момиче е поискало да стане детектив, защо друго да не поиска да влезе в предимно мъжкия свят на колите и моторите?

Мотолели вдигна очи и срещна погледа му, но все така с уважение.

— Нали не ми се сърдиш? Нали не смяташ, че досаждам? — попита го тя.

Той нежно сложи ръка на рамото й.

— Разбира се, че не се сърдя. Напротив, гордея се. Гордея се, че вече имам дъщеря, която ще стане велик монтьор. Нали това искаш? Прав ли съм?

Тя кимна сдържано.

— Винаги съм обичала моторите. Отдавна обичам да ги гледам. Много исках да работя с отвертки и ключове. Но досега все нямах възможност.

— Но сега това ще се промени — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Можеш в събота да идваш с мен да ми помагаш. Искаш ли? Ще ти направим специален тезгях — по-нисък, според височината на количката ти.

— Това е много мило.

До края на деня тя стоеше до него, наблюдаваше всяка операция, от време на време му задаваше въпроси и гледаше да не се пречка. Той неуморно човъркаше и бърникаше, докато накрая двигателят на микробуса, съживен отново, беше върнат на място и, щом го изпробваха, черният задушлив дим го нямаше.

— Сама виждаш — каза гордо господин Дж. Л. Б. Матекони, като посочи чистата струя от ауспуха. — Маслото не изгаря по този начин, ако си стои на мястото. Здрави уплътнения. Хубави бутални пръстени. Всичко на мястото си.

Мотолели плясна с ръце.

— Сега микробусът е по-щастлив.

Господин Дж. Л. Б. Матекони се усмихна.

— Точно така, сега е по-щастлив.

Той вече знаеше, напълно беше сигурен, че тя притежава дарбата. Само онези, които действително разбираха от техника, биха се замислили за щастието на една кола. Това проникновение липсваше на хората без усет за техниката. Момичето можеше да вижда всичко това, а по-младият чирак не можеше. Вместо да говори с двигателя, той го риташе; господин Дж. Л. Б. Матекони често го виждаше да насилва метала. Не бива да го правиш, повтаряше му непрекъснато. Ако насилваш метала, той ще ти се съпротивлява. Запомни това, дори да не запомниш нищо друго, на което те уча. Но чиракът все така повреждаше резбата на болтовете, като ги навиваше в обратна посока, и огъваше фланците, които според него не искаха да си влязат на мястото. Никаква машина не търпеше да се отнасят така с нея.