Читать «Сълзите на жирафа» онлайн - страница 78

Пол вдигна слушалката и набра номера, който беше написал на едно листче.

— Бих искал да говоря с някой инспектор — каза той. — Не със сержант. Искам да говоря с инспектор.

— Кой сте вие, раа?

— Няма значение. Свържете ме с някой инспектор, или ще съжалявате.

Оттатък не казаха нищо, но след няколко минути се чу нов глас.

— Моля ви, раа, изслушайте ме — каза Пол. — Не мога да говоря дълго. Аз съм честен гражданин на Ботсуана. Против престъпленията съм.

— Добре — каза инспекторът. — Точно това обичаме да чуваме.

— Радвам се. Но ако отидете в една къща, ще откриете една жена, която има незаконно оръжие. Тъкмо тя продава оръжие. Ще го откриете в бял найлонов плик. Ако отидете веднага, ще я хванете. Тя е виновна, а не мъжът, който живее в къщата. Оръжието е в нейната чанта, при нея, в кухнята. Само това имам да ви кажа.

Той продиктува адреса на къщата и затвори. На другия край на линията инспекторът се усмихна доволно. Предстоеше му един лесен арест и щяха да го поздравят, че взема мерки срещу незаконните оръжия. Може някои да се оплакваха, че хората нямали чувство за дълг, но от време на време се случваше нещо подобно, един съзнателен гражданин му връщаше вярата в обикновените членове на обществото. Трябваше да има награди за тези хора. Награди и парично възнаграждение. Най-малко петстотин пули.

Шестнадесета глава

Семейството

Господин Дж. Л. Б. Матекони съзнаваше, че стои точно под клона на една акация. Той погледна нагоре и за миг видя с пределна яснота листата на фона на празното небе до най-малките подробности. Свити от жегата, листата приличаха на малки ръчички, сключени за молитва. Една птица, най-обикновена сврачка, беше кацнала по-нататък на същия клон, прашна и незабележима, вкопчила здраво нокти, с шарещи очички. Не друго, а ужасно трудното положение, в което се намираше господин Дж. Л. Б. Матекони, придаваше толкова жив и ярък вид на цялата картина — така, както осъденият на смърт се подава от килията си в последната си утрин и вижда познатия, вече гаснещ свят.

Той сведе глава и видя, че маа Рамотсве още беше там, на два-три метра от него, а по лицето й се четяха изненада и недоумение. Тя знаеше, че помагаше на фермата на сираците, познаваше и умението на маа Потокване да убеждава. Вероятно тя си мислеше, предположи господин Дж. Л. Б. Матекони, че той е взел със себе си на разходка две сирачета и е платил да ги снимат. И през ум не й минаваше, че пред нея беше господин Дж. Л. Б. Матекони с двете си осиновени деца, които скоро щяха да станат и нейни.

Маа Рамотсве наруши мълчанието.

— Каква правиш? — попита го тя лаконично. Това беше напълно основателен въпрос — въпрос, който може да ти зададе всяка приятелка, всъщност годеница. Господин Дж. Л. Б. Матекони сведе очи към децата. Момичето беше прибрало снимката в найлоновия плик, закачен отстрани на количката, а момчето я притискаше към гърдите си, сякаш се боеше да не би маа Рамотсве да му я вземе.