Читать «Сълзите на жирафа» онлайн - страница 77

Но парите се оказаха достатъчни, за да се съгласи на сделка. Щом тя отвори дума за заема, той запелтечи, че не можел да плати.

— Трябва да се отчитам за всяка пула — каза той. — Има много болнични сметки за едно от децата. То постоянно боледува. Не мога да спестя никакви пари. Но ще ти върна заема някой ден.

Тогава тя кимна съчувствено и му каза:

— Лесно ще ти опростя заема. Трябва само да ми направиш една услуга.

Той я погледна с подозрение.

— Ще влезеш в една празна къща — продължи тя. — Вътре няма да има хора. Ще се вмъкнеш, като счупиш кухненския прозорец.

— Аз не съм крадец — прекъсна я той. — Не крада.

— Но аз не те карам да крадеш — отвърна тя. — Що за крадец се вмъква в някоя къща и вместо да вземе, оставя там нещо? Това не е крадец!

След това му обясни, че иска от него да остави нещо в бюфета, да го скрие, така че да не се вижда.

— Искам да го скрия на сигурно място — каза тя. — Там ще е на сигурно място.

Той понечи да възрази нещо, но тя пак спомена заема и той капитулира. Щеше да се вмъкне в къщата на следващия ден, по време, когато всички бяха на работа. Тя вече беше проучила нещата: прислужничката нямаше да е в къщата, нямаше и куче.

— Ще бъде съвсем лесно — обеща му тя. — Ще свършиш за петнайсет минути. Колко му е.

Тя му подаде пакета. Отново беше увила пистолета в намаслената хартия, а след това — в още няколко листа обикновена бакалска хартия. Така формата му се маскираше, но тежестта на пакета събуди у Пол подозрение.

— Не питай нищо — предупреди го тя. — Не питай, и няма да знаеш.

Пистолет, помисли си той. Тя искаше да подхвърля пистолет в къщата на „Зебра драйв“.

— Не искам да нося това нещо с мен — каза той. — Много е опасно. Знам, че е пистолет, и знам какво се случва, ако полицията разбере, че имаш пистолет. Не искам да ходя в затвора. Ще го взема от тебе утре, в къщата на Матекони.

Тя помисли за миг. Наистина можеше да вземе със себе си пистолета на работа, скрит в найлонов плик. Щом той искаше да го вземе оттам, тя нямаше нищо против. Важното беше да го занесе в къщата на маа Рамотсве, а след това, два дни по-късно, тя щеше да се обади в полицията.

— Добре — каза тя. — Ще го прибера в плика и ще го взема със себе си. Ела в два и половина. Дотогава той ще се е върнал в сервиза.

Той я гледаше как прибира пакета в найлоновия плик, в който оръжието бе дошло при нея.

— А сега — продължи тя, — понеже беше добър, искам да те направя щастлив.

Той поклати глава.

— Прекалено съм нервен за това. Може би друг път.

На следващия следобед, малко след два часа Пол Монсопати, старши служител в хотел „Сън“, човек, набелязан за повишение от ръководството на хотела, се вмъкна в кабинета на една от секретарките в хотела и я помоли да излезе за няколко минути.

— Трябва да проведа важен телефонен разговор — каза й той. — Въпросът е личен. Става дума за погребение.

Секретарката кимна и излезе от стаята. Хората постоянно умираха и погребенията, посещавани задължително и от най-далечните роднини, които бяха в състояние да го сторят, както и от всички случайни познати, изискваха голяма подготовка.