Читать «Сълзите на жирафа» онлайн - страница 44

— Виждате, тук няма нищо. Чисто и просто една празна къща. Да си вървим.

Маа Рамотсве не обърна внимание на това предложение. Тя разглеждаше пожълтяло късче хартия, закачено на стената. Беше снимка, изрязана от вестник — на нея няколко души стояха пред една сграда. Личеше си, че бе имало заглавие, но то вече не се четеше. Тя извика със знак маа Потсане.

— Кой е този човек?

Маа Потсане се взря в снимката, като я приближи към очите си.

— Помня го — каза накрая. — И той работеше тук. Той е тсуана, беше приятел на американеца. През цялото време само говореха и говореха като двама старци на кготла.

— Той от селото ли беше? — попита маа Рамотсве.

Маа Потсане се засмя.

— Не, той не беше от нашите. Беше от Франсистаун. Баща му бил директор на училище там, бил много умен човек. Синът му също беше много умен. Знаеше много неща. Затова американецът все говореше с него. Немецът обаче не го харесваше. Те двамата не бяха приятели.

Маа Рамотсве още веднъж разгледа снимката, а после внимателно я свали от стената и я сложи в джоба си. Маа Потсане се беше отдалечила и тя отиде при нея, надниквайки в следващата стая. Там, на пода лежеше скелетът на голяма птица, която бе попаднала в капан в тази къща и не бе успяла да се измъкне. Костите, напълно оглозгани от мравките, бележеха лобното й място.

— Тази стая те използваха за канцелария — каза маа Потсане. Тук държаха всички квитанции, а в този ъгъл имаше малка каса. Знаете, хората им пращаха пари. В другите страни имаше хора, които мислеха, че това място е важно. Вярваха, че тук може да се покаже как могат да се променят безводни места като това. Искаха ние да покажем, че хората могат да живеят заедно на такова място и да делят всичко.

Маа Рамотсве кимна. Тя познаваше хора, които обичаха да изпробват всевъзможни теории за начина, по който биха могли да живеят другите. В тази страна явно имаше нещо, което ги привличаше, сякаш в тази огромна безводна страна имаше достатъчно въздух, за да могат да дишат новите идеи. Подобни хора се вълнуваха, когато започна бригадирското движение. Те мислеха, че е много добра идея младежите да отделят от времето си, за да работят за други, и така да помагат за изграждането на страната. Но какво толкова изключително имаше в това? Нима младежите в богатите страни не работеха? Вероятно не — и именно затова тези хора, дошли от такива страни, толкова се вълнуваха от тази идея. Тези хора бяха съвсем нормални — обикновено бяха добри хора, които се отнасяха към местните с уважение. Но понякога може да стане досадно постоянно да ти дават съвети. Винаги се намираше някоя ентусиазирана чуждестранна организация, готова да каже на африканците: вие правите нещата така, а трябва да ги правите еди-как си. Може съветът да беше добър и да вършеше работа навсякъде другаде, но Африка се нуждаеше от свои собствени решения.

Фермата беше поредният пример за един от тази проекти, който се беше провалил. Не може да се отглеждат зеленчуци в Калахари. Това беше положението. На такова място растат много други неща, но на тези растения тук им беше мястото. Те нямаха нищо общо с доматите и марулите. Мястото на доматите и марулите не беше в Ботсуана, или поне не в тази нейна част.