Читать «Сълзите на жирафа» онлайн - страница 42

Медицинската сестра и нейният съпруг трябвало да се преместят. Мъжът работел във фирма за консервиране на месо и от работата му искали да го преместят в Лобатсе. Сестрата чула за фермата на сираците и ми писа. Аз й съобщих, че мога да ги подслоня и преди няколко месеца отидох до Франсистаун да ги взема. Така те се озоваха при нас.

Това е тяхната история, господин Дж. Л. Б. Матекони. Така те дойдоха при нас.

Господин Дж. Л. Б. Матекони не каза нищо. Той погледна маа Потокване, която отвърна на погледа му. Тя работеше във фермата на сираците почти двайсет години — беше тук от самото основаване — и беше свикнала с трагедиите, или поне така смяташе. Но историята, която разказа току-що, беше я трогнала до дъното на душата й, когато за пръв път я чу от сестрата във Франсистаун. Сега тя оказваше същото въздействие и върху господин Дж. Л. Б. Матекони.

— Ще дойдат всеки момент — каза тя. — Искаш ли да им кажа, че може и да ги вземеш?

Господин Дж. Л. Б. Матекони затвори очи. Не беше говорил за това с маа Рамотсве и му се струваше нередно да й натресе такова нещо, без да я попита. Така ли се започваше един брак? Да вземаш решения в такива моменти, без да се посъветваш със съпругата си? Категорично не.

Но децата вече бяха тук. Момичето в инвалидния стол, което му се усмихваше, и момченцето, което стоеше със сериозно изражение, свело очи в знак на уважение.

Той пое дълбоко въздух. Има моменти в живота, когато трябва да се действа, и според него това беше един от тези моменти.

— Е, деца, искате ли да дойдете да живеете при мен? — попита той. — Само за известно време, а? После ще видим Как Ще потръгнат нещата.

Момичето погледна маа Потокване, сякаш търсеше потвърждение.

— Раа Матекони ще се грижи добре за вас — каза тя. — Ще бъдете щастливи там.

Момичето се обърна към братчето си и му каза нещо, което възрастните не чуха. Момчето помисли малко и кимна.

— Много сте мил, раа — каза момичето. — С радост ще дойдем при вас.

Маа Потокване плясна с ръце.

— Хайде, деца, вървете да си стегнете багажа. Кажете на майката на къщата да ви даде чисти дрехи.

Момичето завъртя количката си и излезе от стаята, придружено от братчето си.

— Какво направих? — промърмори господин Дж. Л. Б. Матекони под сурдинка.

Маа Потокване му отговори.

— Нещо много добро.

Девета глава

Вихърът трябва да е дошъл отнякъде

Те излязоха от селото с белия микробус на маа Рамотсве. Прашният път беше изровен, на места изчезваше, заместен от дълбоки дупки, или се спускаше и издигаше като вълнисто море, заради което колата скърцаше и тракаше в знак на протест, фермата беше само на петнайсетина километра от селото, но се придвижваха много бавно и маа Рамотсве беше доволна, че маа Потсане е с нея. Лесно би могла да се изгуби в еднообразната пустош, в която нямаше хълмове, по които да се ориентира, и всички дървета си приличаха. За маа Потсане обаче, макар и размазан заради лошото й зрение, пейзажът бе пълен с асоциации. Със силно присвити очи тя гледаше през прозореца и сочеше ту едно място, където преди години намерили изгубено магаре, ту друго, до една скала, където някаква крава умряла без видима причина. Това бяха скъпите спомени, благодарение на които земята оживяваше — това свързва хората с късче спечена земя, която за тях е толкова скъпа и красива, все едно е покрита със зелена трева.