Читать «Сълзите на жирафа» онлайн - страница 43

Маа Потсане се наведе, както седеше.

— Ето я. Виждате ли? Аз виждам по-добре, ако нещата са надалеч. Вече я виждам.

Маа Рамотсве проследи погледа й.

Храсталакът ставаше все по-гъст, имаше много акации, които затулваха, но не скриваха напълно от погледа очертанията на постройките. Някои от тях бяха развалини, характерни за южната част на Африка — избелели стени, които сякаш се бяха порутили и се подаваха само на метър от земята. Други още имаха покриви или поне тяхното скеле, а сламата беше хлътнала, изядена от мравки или отнесена от птици, които с нея си правеха гнезда.

— Това ли е фермата?

— Да. А там… Виждате ли го? Там живеехме ние.

За маа Потсане това беше тъжно завръщане, както бе предупредила маа Рамотсве. Тук тя живяла на спокойствие със съпруга си, след като той дълги години работил далеч от нея, в мините в Южна Африка. Децата им вече били пораснали и те отново се обърнали един към друг и се радвали на безметежния живот.

— Нямахме кой знае колко работа — каза тя. — Мъжът ми ходеше на полето всеки ден. Аз седях с останалите жени и шиех дрехи. Германецът с радост посрещна идеята ние да шием дрехи, които той да продава в Габороне.

Пътят постепенно изчезна и маа Рамотсве спря микробуса под едно дърво. Протягайки крака, тя погледна между дърветата към постройката, която й заприлича на главната сграда. Ако се съдеше по пръснатите развалини, сигурно навремето бе имало десетина-дванайсет къщи. Беше толкова тъжно, помисли си тя — всички тези къщи, вдигнати насред храсталака, цялата надежда, а сега от тях бяха останали само основите от кал и рушащи се стени.

Те отидоха до главната къща. Голяма част от покрива бе оцелял, понеже, за разлика от покривите на останалите къщи, този беше от гофрирана ламарина. Имаше и врати, стари врати с опънат тензух, които висяха от пантите, а на някои прозорци имаше стъкло.

— Тук живееше немецът — каза маа Потсане. — А също американецът, южноафриканката и още няколко души отдалеч. Ние, тсуана, живеехме ей там.

Маа Рамотсве кимна.

— Бих искала да вляза в къщата.

Маа Потсане поклати глава.

— В нея няма нищо — каза тя. — Къщата е празна. Всички си отидоха.

— Знам, но щом сме дошли дотук, ще ми се да видя как изглежда отвътре.

Маа Потсане трепна.

— Не мога да ви пусна сама — промърмори тя. — Ще дойда с вас.

Те бутнаха рамката с опъната на нея мрежа, която затваряше входа. Дървото, проядено от термити, се разпадаше само при допир.

— Мравките ще изядат всичко в тази страна — каза маа Потсане. — Някой ден ще останат само те. Ще са изяли всичко останало.

Те влязоха в къщата, веднага усещайки хладината след жегата навън. Носеше се миризма на прах, парливия смесен мирис от порутения покрив и импрегнираните с креозот греди, недокоснати от мравките.

Маа Потсане обхвана с жест стаята, в която се намираха.