Читать «Сълзите на жирафа» онлайн - страница 103

— А вие коя сте? — попита я жената учтиво, но с нотка подозрение в гласа. Мисли, че съм дошла да търся работа, рече си маа Рамотсве, и затова подготвя съответния тон, за да ми откаже.

— Казвам се Прешъс Рамотсве — каза тя. — От Габороне съм. И не търся работа.

Жената се усмихна.

— Толкова много хора идват за това. Безработицата е ужасна. Хора, завършили всевъзможни курсове, са готови да се хванат на всякаква работа. Каквато и да е. Готови са да вършат всичко. Всяка седмица идват десетина-дванайсет души, а в края на учебната година са много повече.

— Положението е лошо?

Жената въздъхна.

— Да, при това не отскоро. Много хора страдат.

— Разбирам — каза маа Рамотсве. — Ние в Ботсуана имаме късмет. Нямаме тези проблеми.

Карла кимна и за миг се замисли.

— Знам. Живях там няколко години. Беше преди доста време, но доколкото чувам, нещата не са се променили. Тъкмо затова имате късмет.

— Значи предпочитате старата Африка?

Карла я погледна изпитателно. Това беше политически въпрос и тя трябваше да е предпазлива.

Отговори бавно, като подбираше думите си.

— Не. Не в смисъл, че предпочитам колониалното време. Разбира се, че не. Знаете, че не всички бели го харесваха. Може и да съм южноафриканка, но напуснах Южна Африка, за да избягам от апартейда. Затова отидох в Ботсуана.

Маа Рамотсве изобщо не бе желала да я притесни. Въпросът й нямаше политически подтекст и тя побърза да успокои събеседничката си.

— Нямах предвид това. Говорех за старата Африка, в която малцина нямаха работа. Тогава хората имаха свое място. Бяха част от своето село, от своето семейство. Имаха своите земи. А сега почти всичко това го няма и те притежават само колиба на края на града. Аз не харесвам тази Африка.

Карла си отдъхна.

— Да, но не можем да спрем света, нали? Сега Африка има тези проблеми. Трябва да се опитваме да ги решим.

Настъпи мълчание. Тази жена, помисли си Клара, не бе дошла да говорят нито за политика, нито за история. Защо беше там?

Маа Рамотсве погледна към ръцете си, към годежния пръстен с точицата светлина.

— Преди десет години — започна тя — вие сте живели близо до Молепололе, на едно място, ръководено от Буркхарт Фишер. Били сте там, когато един американец на име Майкъл Къртин е изчезнал при загадъчни обстоятелства.

Тя спря. Карла я гледаше втренчено с безизразна физиономия.

— Нямам нищо общо с полицията — продължи припряно маа Рамотсве. — Не съм дошла да ви разпитвам.

Изражението на Карла беше безстрастно.

— Защо тогава искате да говорим за това? То се случи преди много време. Той изчезна и това е всичко.

— Не е — каза маа Рамотсве. — Има и друго. Не се налага да ви питам какво е станало, защото знам всичко до най-малката подробност. Вие с Освалд Ранта сте били в бараката, когато Майкъл се появил. Той паднал в една донга и си счупил врата. Скрили сте тялото, защото Освалд се страхувал, че ще го обвинят в убийството на Майкъл. Ето какво се е случило.

Карла не каза нищо, но маа Рамотсве виждаше, че думите й поразиха жената. Както и предполагаше, д-р Ранта й беше казал истината и реакцията на Карла го потвърждаваше.