Читать «Сълзите на жирафа» онлайн - страница 101

Но макар че не искаше да го тревожи, тя трябваше да поеме този риск. Дори без да се има предвид фактът, че трябваше да отиде дотам, за нея беше важно да наложи принципа, че сама ще взема решенията по тези въпроси. Не можеше съпругът да се меси в работата на „Дамска детективска агенция №1“. В противен случай тя можеше спокойно да бъде наречена „Дамска и на съпруга й детективска агенция №1“. Господин Дж. Л. Б. Матекони беше добър монтьор, но не беше детектив. Тази работа беше въпрос на… На какво всъщност? На проницателност? На интуиция?

Така че пътуването до Булавайо предстоеше. Тя смяташе, че знае как да се грижи за себе си. Според нея мнозина, които попадаха в беда, сами си бяха виновни. Те рискуваха да ходят на места, където не им беше работата да ходят; предизвикваха с думите си не когото трябва; не успяваха да разчетат социалните сигнали. Маа Рамотсве знаеше как да се слива с околния пейзаж. Тя знаеше как да се справи с младеж, готов с насилие да доказва собствената си значимост — това според нея бе най-опасното явление, което човек можеше да срещне в Африка. Младежът с пистолет беше като мина, готова да избухне, ако засегнеш някоя нейна чувствителна точка — а това не беше трудно. Но ако човек подходеше към него правилно — с уважението, толкова желано от подобни хора, — можеш да запазиш мира. Но в същото време не бива да си прекалено пасивен — иначе той може да те възприеме като възможност да си набави увереност чрез теб. Всичко беше въпрос на точно преценяване на психологическите тънкости на ситуацията.

Тя продължаваше да кара в утрото. Към девет часа мина покрай Махалапие, където беше роден баща й Обед Рамотсве. Той се бе преместил на юг в Мочуди, родното място на майка й, но тук бяха живели неговите роднини и в известен смисъл в това място все още имаше негови роднини. Тя знаеше, че ако се разходеше из криволичещите улички и поговореше със срещнатите старци, непременно щеше да открие човек, който да знае коя е тя; човек, който щеше да намери точното й място в някаква заплетена генеалогия. Щеше да има трети, четвърти, пети братовчеди, далечни роднински разклонения, които да я свързват с хора, които тя не познаваше и сред които веднага би усетила родство. Ако белият микробус се развалеше, тя би могла да почука на всяка от тези врати и да очаква да получи помощта, която и най-далечните роднини могат да поискат.

За маа Рамотсве беше трудно да си представи какво би било да нямаш свой род. Тя знаеше, че имаше хора, които си нямаха никого в този живот — никакви чичовци, лели или далечни братовчеди, от което и да е коляно; хора, които бяха само себе си. Мнозина бели бяха в това положение, поради някаква непонятна причина; те сякаш не искаха да имат род и бяха доволни да са само себе си. Сигурно бяха ужасно самотни — като космонавти далече в космоса, плуващи в мрака, но дори без онази сребърна плацента, която свързваше космонавтите с тясната метална утроба с кислород и топлина. За миг тя се остави на тази метафора, представи си бялото микробусче в космоса, където то бавно се въртеше на фона на звездите, а тя, маа Ромотсве от „Дамска детективска агенция №1“ се носеше безтегловна, надолу с главата, завързана за микробусчето с тънко въже за простиране.