Читать «Съветът на злото» онлайн - страница 12

С разтреперани пръсти той нагласи кода на катинара на вратата и изкара колелото си. На излизане закачи една лопата и тя падна с трясък. Джейк се пресегна и я изправи, преди да е вдигнала още шум. Хвърли бърз поглед към къщата, за да се увери, че не са го чули. Посегна да затвори вратата и се замисли. Да ходи сам в пустия завод през нощта не бе добре. Нямаше идея кой, или какво, го чака там. В края на тезгяха в бараката лежеше тежък гаечен ключ. Джейк то взе и го претегли в ръка.

— Ще свърши работа — прошепна той и го затъкна в колана си.

В завода бе тъмно и страховито. Джейк бе идвал много пъти, но никога сам. Мрачните руини изглеждаха навъсени и враждебни. Пое си дълбоко въздух и си внуши, че в мрака има само една заплаха: той самият. Другите трябваше да са нащрек. Малко по-уверен, Джейк слезе от колелото и тръгна покрай оградата. Знаеше къде има пролука в мрежата.

Зад оградата имаше тесни алеи, заобиколени от високите ронещи се тухлени стени на постройките в завода. Ръждясалите ламарини скърцаха под напора на вятъра. Тракането на спиците на колелото му отекваше между стените. Пръстите му обвиха гаечния ключ, затъкнат в колана му и той съжали, че не бе взел фенерче. Повечето сгради бяха покрити с бръшлян, а с годините покривите им бяха рухнали и първите звезди вече се виждах в небето през останките им.

Кракът на Джейк подритна празна туба и той застина на място. Тубата издрънча в тишината с неестествено силен звук. По гръбнака на Джейк плъзнаха тръпки и той бе готов да се закълне, че температурата изведнъж спадна.

— Поздравления, Хънтър — промълви глас в мрака зад него.

Джейк се завъртя. Колелото му падна на земята, а гаечният ключ се изхлузи от колана му. От сенките долетя бавно, подигравателно ръкопляскане. Звучеше, като че някой удряше тухли една в друга.

— Много добре. Рефлекси като на котка — продължи гласът.

— Кой си ти? — запита Джейк.

— Новият ти най-добър приятел.

Въздухът се раздвижи и от тъмните сенки изплува силует. Бе доста по-висок от Джейк. Меката лунна светлина се отразяваше от металните пръчки покрай краката му, които се скриваха в черни ботуши, покрити със закопчалки. Ръцете му бяха голи и изглеждаха като от камък. Непознатият бе облечен в матовочерни дрехи, но дори и в полумрака си личеше, че тялото му е доста мускулесто. На раменете му висеше късо черно наметало, което проблясваше на лунните лъчи като змийска кожа. Главата му бе скрита под голяма качулка и лицето му не се виждаше. Непознатият наклони глава и изгледа Джейк преценяващо. После скръсти ръце със звука на стържещи един в друг камъни.

Джейк се изпъчи, въпреки че му се щеше да се метне на колелото и да отпраши нанякъде.

— Казвай ми Базилиск! — гласът на силуета отекна драматично между сградите.

Джейк от години се подиграваше на всеки, който носеше глупаво име и не сдържа усмивката си.

— Базилиск? Що за име е това?

— Име, което заслужава уважение!