Читать «Стефани Плъм или г-ца Сватовница» онлайн - страница 13

— Защо не го проследиш, след като излезе от бара?

— Не е вариант, освен ако не си тръгне с теб.

Погледнах Дийзъл с един от онези погледи Защо не? и той измънка нещо.

— Какво? — попитах го аз.

— Не мога. — Още мънкане.

— Пак ли мислиш да ми мънкаш?

Той се сви в седалката и изпусна тежка въздишка.

— Всеки път го изпускам. Той наистина се изплъзва. Завива зад завоя и изчезва.

— Невидимият Бийнър!

— Нещо такова. Той направо ми чупи радара.

— Не мислиш, че наистина имаш радар, нали?

— Не, но имам GPS. И понякога екстрасензорни възприятия. А понеделник вечер приемам и предаванията на ESPN.

Добре, беше малко смахнат, но пък поне имаше чувство за хумор. И, по дяволите, коя бях аз, че да казвам имаше ли наистина екстрасензорни възприятия или не? Искам да кажа, че вярвах в духове. И някак си вярвах и в рая. И вярвах, че желанието, което си намислиш, преди да духнеш свещите на тортата, ще се сбъдне. Предполагам, че Дийзъл и екстрасензорните възприятия не са нещо чак толкова невъзможно. Нещо от сорта в полето на радиовълните, самозапалването и електричеството. В края на краищата, не разбирам нито от едно от тези неща, но те съществуват.

— Понякога просто трябва да го приемеш — каза той.

Зарязах спътника си след тази забележка и се отправих към бара. Беше лесно да забележа Бийнър в редицата от загубеняци. Беше единственият с малиновочервено рождено петно на челото. Столът до него беше свободен, така че се настаних там и се уверих, че има някакво разстояние между нас.

Мъжът пиеше нещо кехлибарено с лед. Вероятно скоч. Поръчах си една бира и му се усмихнах.

— Здрасти — поздравих аз. — Как вървят нещата?

Той не отговори на усмивката ми.

— Колко време имаш? — попита само.

— Толкова ли са зле?

Бийнър изгълта течността от чашата си и с жест показа на бармана, че иска още.

Отново опитах:

— Често ли идваш тук?

— Живея тук.

— Изглежда трудно да се спи на тези високи столове. Как не падаш от тях?

Това почти го накара да се усмихне.

— Не спя тук — отговори ми. — Само пия тук. Бих пил у дома, но това би се приело като алкохолизъм.

— Къде е това у дома?

Направи някакъв неясен жест с ръка.

— Някъде там.

— Някъде там е много обширно понятие.

— Жена ми ме изрита от вкъщи — продължи той. — Смени ключалките на скапаните врати. Женени сме от двеста години и накрая тя ме изритва от къщата. Събра всичките ми дрехи в кашони и ги остави отпред на поляната.

— Олеле, съжалявам!

— Какво се очаква от мен да направя сега? Когато за последно ходих на среща, нещата бяха различни. Бяха по-прости. Намираш някоя, която харесваш, питаш баща й дали можеш да се ожениш за нея, след това се жениш и вече си на борда. — Той взе новото си питие и отпи от него. — Не ме разбирай погрешно, не казвам, че това е било правилно. Бяхме женени през цялото това време и изведнъж й се прииска да си говорим. И се оказа, че сексът ни не струвал и сега тя искала да прави добър секс. Имаш ли си представа колко неловко е да разбереш, че си правил нещо по грешния начин през всичките тези двеста години? Искам да кажа, колко шибано дразнещо е това? Каза, че не бих могъл да намеря пътя до южната граница дори и да имам пътна карта.