Читать «Стефани Плъм или г-ца Сватовница» онлайн - страница 12

— Обади ми се, ако имаш проблем — казах аз.

Бърлю само енергично закима.

— Да, мадам.

— Преди да си тръгнем, трябва да си купя няколко свински пържоли — каза Лула. — Падам си по свинските пържоли.

Дийзъл се беше настанил на канапето ми и гледаше телевизия, когато двамата с Боб се прибрахме у дома. Върху масичката пред него имаше стек с шест бири и кутия от пица. Част от бирите и пицата липсваха.

— Донесох вечеря — заяви той. — Как мина днес?

— Какво правиш тук?

— Аз живея тук.

— Не, не живееш.

— Със сигурност живея. Свалил съм си обувките и всичко останало.

— Добре, но аз няма да спя с теб.

— No problemo. Така или иначе не си мой тип.

— Какъв е твоят тип?

— Лесните.

Завъртях очи.

— Може да съм кретен — каза той, — но поне съм симпатичен.

Това беше истина.

Задърпах Боб към кухнята, дадох му прясна вода и напълних купичката му с кучешки бисквити. Върнах се във всекидневната, взех си парче пица и се присъединих към Дийзъл на кушетката.

— Яж — нареди ми той. — Тази нощ трябва да работим. Имам следа към Бийнър.

— Няма начин. Аз съм човекът за любовните връзки. Не съм човекът намери-лудия-чието-име-не-трябва-да-се-споменава-глупак.

— Трябва ми прикритие. Ти си единствената, която имам — каза гостът ми.

— Какво прави Бийнър толкова специален? Може ли да отклони торнадо? Може ли да накара един Хамър да левитира? Може ли да хване летящ куршум със зъби?

— Не, не може да прави нито едно от тези неща.

— Е, какво може тогава?

— Няма да ти кажа. Просто се опитай да не се приближаваш прекалено много до него.

Боб се дотътри от кухнята, спря се и загледа остатъците от пицата. Дадох му едно парче. Изяде го на три хапки, след това постави главата си върху крака на Дийзъл, оставяйки петно доматен сос върху него. Гостът му почеса Боб зад ушите, а според мърлявометъра му доматеното петно не заслужаваше дори и най-малко внимание.

Беше осем часът, когато паркирах жълтия форд ескейп в малкия паркинг, собственост на грил-бара на Ърни. И преди бях идвала тук и знаех, че е повече бар, отколкото грил. Грилът основно се състоеше от уасаби и хрупкави солени бисквити. В бара идваха предимно бели мъже на средна възраст, които пиеха прекалено много. Беше на една пресечка от правителствения комплекс, така че бе удобно място за наквасване на заробените бюрократи, които убиват времето си, чакайки смъртта си или пенсионирането си — което от двете се случи по-напред. В осем часа барът се бе освободил от почти отчаяните и си бе запазил за утешение напълно безнадеждните.

— Бийнър е бил тук две последователни вечери — каза Дийзъл. — И сега е вътре. Мога да го подуша. Проблемът е, че не мога да се доближа до него на обществено място. Знам, че се е покрил някъде наблизо, но все още не мога да разбера къде. Искам да го накараш да си поприказва с теб. Виж дали ще успееш да разбереш къде живее. Само не му давай да те докосва. И не се приближавай прекалено близко.

— Колко близко е прекалено близко?

— Ако почувстваш дъха му върху врата си, това е прекалено близко. Той е около метър и седемдесет, тежи около осемдесет килограма и е към края на четиридесетте си години. Има кафява, късо подстригана коса, сини очи и има малиновочервено родилно петно на челото си, което се простира до лявата му вежда.