Читать «Среднощният дворец» онлайн - страница 7

Той обърна поглед към бебетата и не отговори.

— Можеха да бъдат твои деца — продължи тя. — Може би тогава щяха да имат повече късмет.

— Трябва да вървя, Ариами — отсече лейтенантът. — Ако остана тук, няма да мирясат, докато не ме намерят.

Спогледаха се съкрушено. И двамата отлично знаеха каква съдба го очаква навън. Ариами взе ръцете му в своите и пламенно ги стисна.

— Никога не съм била добра с теб. Боях се за дъщеря си, боях се, че я чака труден живот, ако се свърже с британски офицер. Сгреших. Навярно никога няма да ми простиш.

— Това вече е без значение — отвърна Пийк. — Трябва да тръгвам час по-скоро.

Той погледна за последен път дечицата, притихнали край топлината на огъня. Засмени, бебетата го изгледаха със светнали очички, пълни с игриво любопитство. Бяха в безопасност. Лейтенантът се отправи към вратата с тежка въздишка. След краткия отдих усети с пълна сила изтощението и пулсиращата болка в крака. Бе изчерпил докрай силите си, за да донесе бебетата на сигурно място, и сега се чудеше как да посрещне неизбежното. Отвън дъждът все така шибаше храсталака, но от преследвача и копоите му нямаше и следа.

— Майкъл… — обади се Ариами зад гърба му.

Младият мъж се спря, но не обърна поглед назад.

— Тя знаеше — излъга жената. — Знаеше от самото начало и съм сигурна, че по някакъв начин отвръщаше на чувствата ти. Аз бях виновна. Не я помни с лошо.

Пийк кимна безмълвно и затвори вратата зад себе си. Изпълнен с душевен мир, постоя няколко мига под дъжда, после тръгна да посрещне преследвачите си. Върна се обратно при изоставения склад, за да се гмурне отново в мрака на старата сграда, търсейки скривалище, където да ги чака.

Докато се спотайваше в сенките, изтощението и болката бавно се сляха в опияняващо чувство на забрава и покой. Лека усмивка заигра по устните му. Лишен от надежда, вече нямаше никаква причина, за да продължи да живее.

* * *

Дългите, заострени пръсти в черната ръкавица погалиха окървавения край на гвоздея, който стърчеше от счупената греда край входа към подземието на склада. Докато наемниците чакаха мълчаливо зад гърба му, стройният силует, който криеше лицето си под черна качулка, бавно повдигна върха на показалеца към устните си и с наслада облиза тъмната гъста кръв, сякаш беше капка мед. След няколко минути мъжът се обърна към онези, чиито услуги бе купил само преди часове срещу шепа жалки монети и обещанието за допълнително заплащане след приключване на работата, и посочи към вътрешността на сградата. Тримата наемници побързаха да се вмъкнат през дупката, която Пийк бе отворил малко преди това. Качулатият се ухили в мрака.

— Странно местенце си избрал, за да умреш, лейтенант Пийк — прошепна той на себе си.

Скрит зад колона от празни щайги в дълбините на подземието, Пийк наблюдаваше трите силуета, които проникнаха в сградата. Беше сигурен, че и господарят им чака от другата страна на стената; въпреки че от мястото си не можеше да го види, долавяше присъствието му. Пийк извади револвера си и завъртя барабана, за да вкара един от последните два патрона в цевта, криейки оръжието под прогизналата си пелерина с цел да заглуши звука. Вече нямаше нищо против да поеме по пътя към смъртта, но не смяташе да го извърви сам.