Читать «Среднощният дворец» онлайн - страница 6

* * *

Прекосил стотици метри в недрата на порутената постройка, Пийк отново се озова на открито. Видя, че се намира само на хвърлей от Тирета Базар, един от многобройните търговски центрове в северната част на града. Благослови добрата си сполука и пое към жилището на Ариами Бозе през сложния лабиринт от тесни, лъкатушни улички, които съставяха самото сърце на този пъстър район на Калкута.

Отне му десет минути да стигне до дома на последната представителка на рода Бозе. Ариами живееше сама в голяма стара къща в бенгалски стил, която се издигаше сред гъста дива растителност, превзела двора и с години недокосвана от човешка ръка. Това придаваше на мястото запуснат и необитаем вид, но никой жител на Северна Калкута — район, известен още като Черния град — не би дръзнал да прекрачи пределите на този двор и да навлезе във владенията на Ариами Бозе. Онези, които я познаваха, я ценяха и уважаваха толкова, колкото се бояха от нея. Нямаше човек в Северна Калкута, който поне веднъж в живота си да не е чувал за нея и за потеклото ѝ. За хората от района тя бе като дух — невидимо и мощно присъствие.

Пийк мина тичешком през черната решетеста порта, прекоси обраслата с храсти пътека и се устреми към напуканото мраморно стълбище, което водеше към парадния вход. Обхванал двете бебета с една ръка, заблъска по вратата с юмрук, като се надяваше, че грохотът на бурята няма да заглуши тропането му.

Наложи се да барабани по вратата поне няколко минути, без да откъсва поглед от пустите улици зад гърба си — боеше се, че преследвачите му могат да се появят всеки миг. Когато вратата най-сетне се отвори, Пийк се обърна и бе заслепен от светлината на маслена лампа, а един глас, който не бе чувал от пет години, тихо изрече името му. Лейтенантът заслони очите си с ръка и позна непроницаемото лице на Ариами Бозе.

Жената разбра всичко по изражението му и се взря в децата. Мъка помрачи лицето ѝ. Пийк сведе поглед.

— Тя умря, Ариами — промълви. — Вече беше мъртва, когато я намерих…

Ариами затвори очи и пое дълбоко дъх. Пийк разбра, че потвърждението на най-лошите ѝ опасения бе прогорило душата ѝ като киселина.

— Влез — каза най-сетне тя, като му направи път и затвори вратата зад него.

Лейтенантът побърза да остави децата на една маса и да свали мокрите им дрешки. Без да каже дума, старата дама взе сухи кърпи и уви бебетата, докато Пийк разпалваше огъня, за да се сгреят.

— Преследват ме, Ариами — рече той. — Не мога да остана тук.

— Ранен си — възрази жената, сочейки раната от гвоздея.

— Нищо и никаква драскотина — излъга Пийк. — Не ме боли.

Ариами се приближи до него и протегна ръка, за да помилва потното му лице.

— Винаги си я обичал…