Читать «Среднощният дворец» онлайн - страница 17

Научихме се да оцеляваме без тези две неща или, по-точно казано, като си измислихме собствено семейство и си създадохме свой дом. Семейство и дом, избрани по своя воля, където лъжата и сляпата случайност нямаха място. Бяхме седмина и никой от нас не познаваше друг баща освен господин Томас Картър с неговите речи за мъдростта, скрита в писанията на Данте и Вергилий; не познавахме и друга майка освен Калкута с тайните, които пазеха нейните улици под звездите на Бенгалския полуостров.

Нашият частен клуб имаше колоритно име, чийто истински произход бе известен само на Бен. Той го бе кръстил по своя прищявка, макар някои да подозираха, че бе заимствал наименованието от стар пощенски каталог на търговски фирми-вносители от Бомбай. Както и да е, обществото „Чоубар“ възникна на даден етап от живота ни и напълно засенчи обичайните приютски игри, които вече не ни блазнеха. По това време бяхме достатъчно захитрели, за да се измъкваме безнаказано от сградата в потайна доба, след комендантския час, обявен от достопочтената Вендела. Оттам отивахме направо в резиденцията на нашия клуб — една извънредно тайнствена и, според мълвата, омагьосана сграда, необитаема от десетилетия. Тя се издигаше на ъгъла на Котън Стрийт и Брейбърн Роуд, в сърцето на Черния град и само на няколко пресечки от река Хугли.

В интерес на истината, голямата изоставена къща, която с гордост наричахме Среднощния дворец (предвид на часовете, в които протичаха пленарните ни заседания), съвсем не бе омагьосана. Славата, че е обитавана от духове, се бе разнесла не без нашето подмолно участие. Сирадж, един от членовете-учредители на обществото ни, неизлечим астматик и вещ познавач на всевъзможни истории за привидения, свръхестествени явления и чародейства в Калкута, съчини една достатъчно зловеща и правдоподобна легенда за някакъв предишен обитател на дома. Тази измислица държеше натрапниците далеч от нашето тайно убежище.

Накратко, в центъра на историята бе призракът на стар търговец. Както си му е редът, той се рееше из къщата, увит в бял саван, с очи като пламтящи въглени и щръкнали от устата му дълги вълчи зъби — и бе жаден за непредпазливи души, водени от празно любопитство. Разбира се, обогатяването на образа му с подробностите за очите и зъбите беше личен принос на Бен. Той страстно обичаше да съчинява такива страховити истории, че в сравнение с тях сюжетите на любимите класици на господин Картър — в това число Софокъл и кръвожадният Омир — изглеждаха като детски залъгалки.

Въпреки че името му звучеше несериозно, обществото „Чоубар“ бе отбран клуб и със строгостта на правилата си не отстъпваше на клубовете, нароили се в едуардианските сгради в центъра на Калкута и подражаващи на лондонските си съименници. Тези салони, в които човек можеше да си живурка безгрижно с чаша бренди в ръка, бяха рождено право на най-висшите кръгове на англосаксонската аристокрация. Нашата обстановка, разбира се, не се отличаваше с такъв блясък, но затова пък целите ни бяха далеч по-благородни.