Читать «Среднощният дворец» онлайн - страница 16

— Стига да пожелаете, с удоволствие ще ви приемем тогава — отвърна Картър, като изпрати непознатия до вратата на кабинета си. — Дъждът май пак се е усилил. Може би ще предпочетете да изчакате, докато утихне?

Мъжът се обърна към него и очите му проблеснаха ярко като черни перли. От мига, в който бе прекрачил прага на кабинета, Джавахал сякаш бе претеглял всеки жест, всяко изражение на директора, душейки за слаби места в обясненията му и анализирайки търпеливо всяка дума. Картър съжали, че му бе предложил да се възползва от гостоприемството на „Св. Патрик“. В този миг едничкото му желание бе да види гърба на неприятния гост, та дори навън да вилнееше ураган.

— Дъждът скоро ще спре, господин Картър — отвърна Джавахал. — Благодаря ви все пак.

Точна като часовник, Вендела чакаше в коридора края на срещата, за да изпроводи посетителя до изхода. От прозореца на кабинета си Картър изпрати с поглед черната фигура, която се отдалечи под дъжда и накрая се скри из уличките в подножието на хълма. Директорът постоя известно време на прозореца, загледан в Радж Бхаван, резиденцията на правителството. След няколко минути, точно както бе предсказал Джавахал, дъждът спря.

Томас Картър си наля още една чаша чай и седна в креслото си, все така съзерцавайки града. Беше израснал в Ливърпул в приют, подобен на този, който ръководеше сега. Сред стените на онова заведение бе научил три неща, които винаги му бяха от полза: да оценява трезво материалните ценности, да обича класиците и — не на последно място — да надушва лъжците от миля разстояние.

Изпи си чая, без да бърза, и реши да започне да празнува петдесетия си рожден ден, като отчете, че Калкута все още бе в състояние да го изненада. Отиде до бюфета със стъклената витрина и извади кутията с пури, които пазеше за специални случаи. Драсна кибритена клечка и запали ценната пура тържествено, сякаш извършваше свещенодействие.

После, оползотворявайки докрай пламъка на клечката, измъкна писмото на Ариами Бозе от чекмеджето и го запали. Докато изписаният пергамент полека се превръщаше в пепел върху малък поднос с емблемата на приюта, гравирана върху него, Картър пушеше с наслада. Реши да кръсти новия питомец на „Св. Патрик“ Бен в чест на един от младежките си кумири, Бенджамин Франклин, и си обеща, че ще направи всичко възможно, за да намери момчето сред тези стени семейството, което съдбата му бе отнела.

Преди да пристъпя към описание на основните събития от този разказ, които се случиха шестнайсет години по-късно, трябва да направя кратко отклонение, за да представя някои от героите. Достатъчно е да кажа, че докато гореописаните събития се разгръщаха в Калкута, някои от нас още не се бяха появили на бял свят, а други се бяха родили едва няколко дни преди това. Ала всички имахме нещо общо, едно обстоятелство, което в крайна сметка ни събра под покрива на „Св. Патрик“: никой от нас нямаше семейство или домашно огнище.