Читать «Среднощният дворец» онлайн - страница 19

Сърцето на Изабел принадлежеше на Майкъл — високо, стройно и мълчаливо момче, склонно да изпада в продължителна меланхолия без видима причина. Майкъл се отличаваше с една съмнителна привилегия — бе познавал и помнеше родителите си, загинали при обръщане на претоварена гемия по време на наводнение в делтата на Ганг. Той бе скъп на думи и добър слушател. Имаше само един начин да се отгатнат мислите му: чрез десетките рисунки, които правеше всеки ден. Бен често казваше, че ако на тоя свят имало няколко Майкъловци, той би инвестирал цялото си богатство (все още неспечелено) в акции на компаниите от хартиената промишленост.

Най-добрият приятел на Майкъл беше Сет, яко бенгалско момче със сериозно изражение, което се усмихваше около шест пъти в годината, а дори и тогава с известно колебание. Сет беше ученолюбив, усвояваше жадно всевъзможни знания, поглъщаше неуморно любимите класици на господин Картър и беше запален по астрономията. Когато не беше с нас, усърдно се трудеше над конструирането на някакъв странен телескоп, с който според Бен човек не би могъл да види дори пръстите на краката си. Сет никога не можа да оцени донякъде язвителното чувство за хумор на Бен.

Не съм описал единствено Бен и въпреки че го оставих за накрая, ми е много трудно да говоря за него. Той беше различен всеки ден. Настроението му се менеше през половин час; продължителни периоди на унило мълчание се редуваха с бурна активност, която изтощаваше всички ни. Един ден искаше да стане писател, на следващия — откривател и математик, на по-следващия — мореплавател или водолаз, а през останалото време — всичко това плюс още няколко неща. Бен измисляше математически теории, които дори самият той не успяваше да запомни, и съчиняваше толкова абсурдни приключенски истории, че собственоръчно ги унищожаваше седмица след написването им, засрамен, че изпод перото му са излезли такива врели-некипели. Постоянно ни обстрелваше с чудати хрумвания и заплетени каламбури, които неизменно отказваше да повтори. Бен беше като бездънен сандък, пълен с изненади, а също и със загадки, със светлини и сенки. Той беше — и навярно все още е, макар че не сме се виждали от десетилетия — най-добрият ми приятел.

Що се отнася до мен, няма много за разказване. Наричайте ме просто Иън. Имах само една мечта, и то скромна: да уча медицина и да стана лекар. Съдбата беше благосклонна към мен и желанието ми се сбъдна. Както написа веднъж Бен в едно от писмата си, аз „просто минавах оттук и станах очевидец на събитията“.