Читать «Среднощният дворец» онлайн - страница 18

Обществото „Чоубар“ беше основано с оглед изпълнението на две неотменни задачи. Първата бе да се гарантира на всеки от седемте му члена помощта, закрилата и безусловната подкрепа на останалите при всякакви обстоятелства, опасности или несгоди. Втората бе да се споделят познанията, придобити от всеки от нас, да се направят общо достояние, за да се подготвим по-добре за деня, в който щяхме да се впуснем в широкия свят поединично.

Всеки член се бе заклел в името си и честта си (нямахме близки роднини, в които да се кълнем) да изпълнява тези две задачи и да пази в тайна обществото. За седемте години на съществуването му нито веднъж не приехме нов член. Излъгах ви — направихме едно изключение, но ако го разкажа сега, ще изпреваря развоя на събитията…

Надали е имало някога клуб, чиито членове да са толкова сплотени и верни на клетвата си. Отличавахме се от клубовете на заможните господа от Мейфеър, защото никой от нас нямаше дом или любим човек, който да го очаква след сбирките в Среднощния дворец. Трябва да отбележа още нещо — за разлика от старите взаимоспомагателни дружества на възпитаниците на Кеймбридж, нашето общество приемаше в редиците си и жени.

И тъй, ще започна с първата жена, която положи клетва като член-учредител на обществото „Чоубар“, въпреки че в момента на церемонията никой от нас (включително упоменатата, която по това време беше деветгодишна) не мислеше за нея като за жена. Казваше се Изабел и, по собствените и думи, беше родена за светлините на рампата. Мечтаеше да стане наследничка на Сара Бернар, да омайва публиката от Бродуей до Шафтсбъри Авеню и да отнеме хляба на звездите на зараждащата се киноиндустрия в Холивуд и Бомбай. Изабел събираше изрезки от вестници и театрални програми, сама си пишеше пиеси („монодрами“, както ги наричаше) и ги изпълняваше пред нас със забележителен успех. Особено се открояваха отличните и изображения на фатална жена на ръба на пропастта. А под екстравагантния ѝ талант и склонността към мелодрама се криеше най-острият ум в групата (като изключим може би само Бен).

Най-бързите крака обаче принадлежаха на Рошан. Никой не можеше да тича като това момче, израснало по улиците на Калкута под грижите на крадци, просяци и прочее обитатели на онази джунгла от мизерия, която представляваха нововъзникналите квартали в южната част на града. Когато Рошан бе осемгодишен, Томас Картър го доведе в „Св. Патрик“ и след няколко бягства и завръщания той най-сетне реши да остане при нас. Сред дарбите му беше и ключарството. Нямаше на земното кълбо ключалка, която да устои на уменията му.

Вече споменах Сирадж, нашия специалист по омагьосани къщи. Освен с астмата, с бледия тен и крехкото си здраве, той се отличаваше с енциклопедична памет, особено по отношение на мрачните легенди, свързани с града (а такива знаеше стотици). В областта на призрачните истории, които придаваха цвят на знаменитите ни вечерни сбирки, Сирадж играеше ролята на документалист, а разказвачът беше Бен. Като се почне от призрачния ездач на Хейстингс Хаус, та до привидението на водача на въстанието от 1857 г. (в това число и смразяващата случка с тъй наречената черна дупка на Калкута, където загинали над сто души, задушени при обсадата на стария форт „Уилям“), нямаше зловещ инцидент от историята на града, който да убегне от вниманието, анализа и архива на Сирадж. Излишно е да се каже, че останалите от нас приветстваха с радост тази негова страст. За свое нещастие, Сирадж изпитваше почти нездраво обожание към Изабел. Поне веднъж на всеки шест месеца предложенията му за бъдещ брак (неизменно отхвърляни) предизвикваха романтична буря сред групата и обостряха астмата на клетия отблъснат влюбен.