Читать «Спектър (Всеки ловец иска да знае (роман в седем части, със седем пролога и един епилог))» онлайн - страница 302

— Хайде де, Мартине! — Ирина скочи и започна да се облича трескаво. — Не ме мъчи, разказвай…

Тя изведнъж застина — полугола, с блузката в ръка. Погледна изпитателно Мартин и попита:

— Не искаш да говориш, нали? Ще го запазиш само за себе си?

И за един безкрайно кратък миг Мартин усети в себе си нещо, което шепнеше предизвикателно: „Да, само за мен е! Споделеното всемогъщество не струва пукната пара!“.

— Всичко е много просто — възкликна той, прогонвайки изкушението. — Ще се смееш, като разбереш колко е просто. На аранките изобщо не би могло да им хрумне, те са прекалено разумни… и никога не са имали суеверия.

— Почакай! — Ирина изведнъж се хвърли към прозореца. Отвори крилата му и в стаята влезе мъгла — наистина вече светла и нагрята от приближаващото се слънце. — Мартине!

Някъде отдалече долиташе равномерно бучене. И то се приближаваше, усилваше се.

— Какво е това? — Мартин се хвърли към прозореца. Прегърна Ирина и няколко секунди двамата стояха, вгледани в мътната пелена. Чуха се гласове — събуждаха се и другите гости на „Умрялото пони“. Започнаха да се отварят прозорци. Някой с мъченически глас поиска да го оставят на спокойствие.

— Аранките нямат суеверия — прошепна Ирина. — Затова пък имат хеликоптери. Мартине!

Те се спогледаха ужасени.

— Шпионират златотърсачите — повтори Мартин думите на японеца. — Идиоти… при техните технологии може да се скрие предавател в прашинка, която да се пусне върху нечия дреха…

Ирина се зае трескаво да тупа дрехите му, после и своите.

— Късно е! — възкликна Мартин, като взимаше от масата топлинната пушка и мяташе на рамото си уинчестъра. — Да бягаме! Остави си багажа!

Бученето вече долиташе съвсем отблизо, стъклата започнаха да потрепват. Двамата успяха да избягат от хотела — покрай възмутения Юрий, около когото се суетяха сервитьорът и дебелата готвачка; покрай някакви хора, които се затичаха към хотела, когато сред мъглата се появиха хеликоптерите на аранките.

Впрочем, машините приличаха на хеликоптери само отчасти. Нямаха никакви перки, нито над кабината, нито на опашката, само от обтекаемия овален корпус се подаваха решетъчни пилони със закрепени върху тях цилиндрични турбини. Освен това летяха без характерния за хеликоптерите наклон, а напълно изправени, като самолети, научили се изведнъж да се откъсват от земята със скорост петдесет километра в час.

— Насам! — извика Мартин, влачейки Ирина, и те се мушнаха зад съседната сграда — необитаема, с мънички прозорци с решетки. А летателните апарати на аранките, увиснали на десет-дванайсет метра над земята, вече се бяха наредили в кръг около хотела и го бяха залели със заслепяващата светлина на прожекторите си. В търбусите на машините започнаха да се отварят люкове и оттам на почти невидими въжета се спуснаха фигури с черни, масивни, футуристични униформи, сякаш откраднати от Холивуд.

— Шест хеликоптера, във всеки от тях — по петима десантчици — каза Мартин, надничайки зад ъгъла. — Трийсет…