Читать «Спектър (Всеки ловец иска да знае (роман в седем части, със седем пролога и един епилог))» онлайн - страница 300

— Хей! — извика тихо Мартин. Ситуацията се усложняваше от това, че не помнеше името на сервитьора. — Ей, гарсон… — жално повтори той, но вече полушепнешком. В края на краищата дори в добрата стара Франция рискуваш да получиш плюнка в чинията със супа, ако наречеш сервитьора „момче“. Надникна към вратата, през която беше влязъл сервитьорът — виждаше се дълъг тъмен коридор. Ама че работа…

Най-лесно беше да се примири и да отиде да спи. Но все повече и повече му се пиеше кафе. Обикновено така се получава, когато предметът на желание е почти постижим.

За да се успокои, той влезе зад бара. Под него откри множество неща, които не бяха за пред външни лица. Например там нощуваха кофата и парцала за бърсане на пода, а сред чистите чаши лежеше мръсна гъба с крайно отблъскващ вид.

Но имаше и малък бутон, разположен така, че да е подръка на бармана. След кратък размисъл Мартин го натисна. Нищо не се случи. Тогава той взе от витрината започната бутилка коняк и си сипа два пръста в една чаша.

— Наистина крадат… — долетя мрачен глас откъм вратата към вътрешните помещения.

Мартин се обърна, чувстваше се така, сякаш го бяха хванали да ограбва църковна каса. На вратата стоеше съненият собственик на „Умрялото пони“ — по халат и с пушка-помпа в ръка.

— Аз… такова… — започна Мартин.

— Припи ви се коняк — подсказа Юрий.

— А, не, кафе… а тук няма никого…

— Естествено, пет сутринта е… — въздъхна кръчмарят. — Сега и аз искам кафе.

Той остави пушката до бара и уверено тръгна към кафе-машината. Мартин разбра, че няма да го стрелят, даже напротив — ще го напоят с кафе — и се окуражи.

— Щях да платя — разкая се той. — Сутринта. Непременно.

Юрий махна с ръка. Докато бръмчащата машина изливаше кафе в чашките, той си наля коняк, добави и в чашата на Мартин.

— Не е хубаво да се пие от сутринта — каза той. — Но е спорен въпрос дали сега е сутрин, или късна нощ…

Чукнаха се и Мартин с радост осъзна, че собственикът на кръчмата, независимо от фантастичните му истории, е напълно адекватен човек, в някои отношения даже приятен.

— Отидоха ли си вождовете ни? — попита кисело Юрий.

— Златотърсачите ли? Отидоха си — кимна Мартин.

— Защо не каза веднага, че търсиш всемогъщество? — попита стопанинът. — А аз си мислех, че си обикновен прекупвач, щом даде на Ирина пари за старата батерийка…

— Значи… и вие сте знаели? — изуми се Мартин.

Юрий кимна и поясни:

— Тук батерийките не се използват. На кого са притрябвали, когато токът е под краката ти, само трябва да си пробиеш дупка. Но съм ги виждал при аранките.

— И не казахте на никого?

— А защо да излагам доброто девойче? — учуди се Юрий. — Голяма работа, ако измами някой търгаш — те и без това живеят на гърба на златотърсачите. А парите може да й трябват за операция на старата й баба. Или за да се изучи за художничка.

Мартин си помисли, че такъв светъл поглед върху живота е присъщ на необикновените хора, които виждат във всеки каторжник смесица между Робин Худ и Жан Валжан.

— Вие сте добър човек — искрено каза той. — Не, Ирина не смяташе да забогатява от фалшивия ключ. Искаше да примами на разговор някой по-осведомен…