Читать «Спектър (Всеки ловец иска да знае (роман в седем части, със седем пролога и един епилог))» онлайн - страница 303

Вече хукналите към хотела десантчици спряха, сякаш чули заповед. И бързо тръгнаха в посока, обратна на хотела — в разширяващ се кръг.

— Не знам дали можеш да ми отговориш, Доггар — каза Мартин. — Но знам, че ме слушаш, мерзавецо. Ако ловците ти не спрат, ще ги спра аз!

Десантчиците се проснаха на земята, залягайки.

От един от хеликоптерите се разнесе усилен от високоговорители глас:

— Мартине, не е необходимо да правите глупости. Върнете се в хотела, трябва да обсъдим нещо.

— Нека ловците се махнат — предложи той, изтърсвайки ризата и дънките си, разрошвайки косата си. — Тогава ще поговорим. Насаме.

Разнесе се смях и гласът на Доггар:

— Мартине, престани да тупаш дрехите си. Дори и химическо чистене няма да ти помогне. Датчикът ти беше присаден върху кожата и вече е успял да се скрие под епидермиса.

— Измет! — изруга Мартин. — Много умна и добре оборудвана технически измет!

— Не е необходимо да ругаете — помоли Доггар. Гласът му щеше да изглежда мек, ако високоговорителите не го разнасяха из целия Амулет. — Всичко е твърде сериозно и ти разбираш това. Нека да поговорим мирно. Алтернативният вариант няма да ти хареса, честна дума!

— И все пак ме интересуват алтернативите! — извика Мартин, неволно повишавайки глас.

— Тя е само една. Ще бъдем принудени да унищожим и теб, и девойката.

— А тайната? — възмути се Мартин. — Знам я само аз!

— Ще проучим целия ти днешен ден — обясни Доггар. — Всички думи, които си казал или чул, всичко, което си видял. И ще научим какво си разбрал.

Ирина докосна Мартин и прошепна:

— Ами ако не лъже… Сигурно ще успеят…

— Аз съм сътрудник на руската Държавна сигурност — извика Мартин. — Така че това е неприятелски акт към нашето правителство!

Доггар отново се засмя.

— Никакво уважение — каза Мартин, поглеждайки Ирина. — Гръмката слава на КГБ не е успяла да стигне до Аранк… Е, щом така искате…

В следващия миг той вдигна топлинната пушка, премести предпазителя на минимална мощност — както му беше показал Гати — и стреля в турбината на най-близкия „хеликоптер“.

Лъчът беше невидим и в първата секунда изглеждаше, че не се случва нищо. После „хеликоптерът“ се килна напред, турбината на левия пилон изхвърли дълъг език от пламък и задрънча като бъчва, пълна с метални стружки. „Хеликоптерът“ рязко се понесе надолу, но точно преди да докосне земята, беше обхванат от облак пъстроцветна пяна — милиони сапунени мехури с размерите на юмруци. Огънят моментално угасна, апаратът се приземи меко, като върху перушина. Останалите „хеликоптери“ веднага се издигнаха нагоре.

А Мартин отново хвана Ирина за ръката и двамата побягнаха по-надалече.

— Ти направи своя избор — каза Доггар с ясно доловима тъга. — Много съжалявам.

— Та те ни следят, знаят къде сме! — извика Ирина. — Мартине, няма да можем да дотичаме до Станцията! А на Талисман няма по-силни от аранките!

Той не отговаряше.

Отдалечаваха се от „главната улица“ на Амулет, носейки се покрай забитите в скалите лостове, извличащи безплатно електричество; покрай безразборно разхвърляните къщурки от тенекии и дъски, откъдето излизаха объркани, изплашени хора и извънземни. Във всеобщата суматоха никой не обръщаше внимание на Мартин и Ирина.