Читать «Смъртни врагове» онлайн - страница 207

— По-леко, миличка — каза Джеръми. Човекът с револвера го бутна напред. — Трябва да почакаш малко при мама, разбрахме ли се?

Мади отстъпи назад, цялата оцапана с кръвта от неговата наново отворила се рана.

— Татко, тече ти кръв! — викна Мади. — Какво си направил на баща ми, гаден пират?

Малкото момиче се спусна към Кейлъб, удряйки го с юмручетата си, а едноокият албинос просто я зашлеви с опакото на ръката си. Момичето падна на циментовия под от силния удар.

— Мади! — викна Каролайн — Ела при мен!

Джеръми кимна с глава и Мади отстъпи назад, лицето й бе зачервено, а юмручетата й все още стиснати, готови за борба.

— Всичко ще е наред — усмихна се Джеръми, — но, миличко, трябва да слушаш мама.

Полковник Елис бе чакал този ден трийсет години. Цялата подготовка, жертвите, молитвите и търсенето на сродни души го бе довело до момента, който неговите бойни другари наричаха „час нула“. Това бе осъществяването на една негова сложна и дръзка мечта, родена след Божието просветление на бойното поле.

Води, подчинявай се или изчезвай от пътя, беше му набивал в главата неговият първи военен инструктор.

Е, той никога не бе бил от тези, които се подчиняваха.

Писта две-три, изток, припомни си Елис, оглеждайки се за следи от раздвижване. Всъщност бяха проверявали и препроверявали всяка вероятност, но и тук, както и при всички друга операции, съществуваше възможност за провал, макар този случай да беше малко по-различен. Точно в това Елис виждаше красотата на съпротивителния модел без ръководство — ако противникът заловеше един от членовете, какъвто и да беше той по ранг, нямаше начин да се провали цялата организация.

Полковникът провери за сетен път екипировката си.

Грижи се за оборудването си и то ще се погрижи за теб, беше го учил инструкторът му преди толкова много години. Това беше проста истина, която се запечата в съзнанието на осемнайсетгодишния сирак, който не искаше нищо друго, освен да има кауза, за която би дал живота си.

А тази кауза беше точно такава. Божието просветление на бойното поле се бе превърнало във фиксидея за него. В последен завет.

— „Помни как си приел и какво си чул… — прошепна той цитат от «Откровение на Йоана». — … Който побеждава, той ще се облече с бели дрехи и няма да залича името му от книгата на живота, а ще изповядам името му пред моя отец и пред неговите ангели“.

Бяло. Елис кимна с глава. Чисто бяло: цветът на доброто.

— Що за лайнар би ударил едно малко момиче? — попита Джеръми. Беше се обърнал към Кейлъб и говореше тихо — така че децата да не могат да го чуят.

— Такъв, който иска информация — отвърна Кейлъб и повлече Джеръми напред, като почти го повали на земята.

— Казах ти, че той ще се върне за нас, нали, мамо? — рече Мади, която стоеше до майка си, но само защото така й бяха казали. Не сваляше очи от баща си в очакване на напътствия.

— Татко? — обади се Кристофър. Второто по възраст дете на Уолър надигна главичка от гърдите на майка си и седна. — Татенце?

— Здрасти, приятел — каза Джеръми. Въпреки болката в крака и гнева, изпълващ съзнанието му, той си наложи да се усмихне. — Засега стой там, при майка си, разбра ли?