Читать «Смъртни врагове» онлайн - страница 209

Кристофър отново запищя, неспособен да понесе болката от собствената си рана и обхваналия го ужас.

— Силов суплекс — каза Джеръми.

Думите излязоха неволно от устата му, като хълцане или кашляне, и прозвучаха някак странно на фона на страданието в стаята. „Силов суплекс“ беше детска игра, която той и Мади често играеха.

— Силов суплекс ли? — попита малкото момиче. Сега от очите й се стичаха сълзи въпреки смелостта, която бе проявила, но тя бързо ги изтри с опакото на ръката си. Мади беше малко момиче, но беше и момичето на татко, а това означаваше генетична склонност към действие.

— Хей, а-а-а! — изпищя тя с всичката сила, която ужасът й придаваше.

Кейлъб беше твърде изненадан, за да реагира, когато Мади скочи срещу човека с револвера и полетя към него като истински специалист по бойни изкуства. Ударът на трийсет килограмовото й тяло едва разклати мъжа, но не това бе най-важното.

Джеръми се възползва от мигновеното им разсейване и както стоеше от дясната страна на Кейлъб, направи широка крачка към него. Преди едноокият да разбере какво става, гневният десен юмрук на Джеръми го уцели право в челюстта и го просна на пода.

БУУМ!

Човекът с пищова изстреля един предупредителен изстрел към стената, откъдето върху Каролайн и Кристофър се посипаха парчета. Нови писъци, още кръв и пълно объркване. Мъжът трескаво се опитваше да се оправи в суматохата срещу новите удари на разбеснялата се Мади и най-вече срещу учудващо бързите действия на добре тренирания оперативен служител на ООЗ, обучаван за „светкавични действия“.

БУУМ!

И вторият куршум удари в стената, но този път бе стрелял Джеръми. Сега той лежеше на пода с пистолета на Кейлъб в ръка. От дулото излизаше дим. Кръв и натрошена кост се пръснаха по мръсния под, когато главата на човека с пистолета се тресна в цимента.

— Закъсня — каза някой. Думите изглеждаха далечни и някак неестествени сред писъците и ехото от стрелбата, сред нарасналия адреналин и болката. Беше Кейлъб.

Джеръми обърна пистолета към него.

— Не съвсем — каза оперативникът от ООЗ. Знаеше точно какво трябва да направи. Въпреки че белият пират се бе изправил първи на колене, беше напълно ясно кой владее положението.

Никой не отказваше достъп на Мичъл до каквото и да било.

— Ясно, сега привлече вниманието ми напълно — каза той и се обърна към Сирад с поглед, който трудно можеше да се сбърка.

Те стояха в дамската баня, в единична кабина от хромиран метал и кехлибарени плочки от Еквадор. — Сега, каква е тайната, която си мислиш, че криеш от мен?

— Казах ви, г-н Мичъл — това е нещо, което не мога да споделя засега. Трябва да ми вярвате.

Мичъл мерна отражението си в едно широко огледало. Изглеждаше съсредоточен, обмислящ положението, но стресът бе започнал да личи в тъмните кръгове около очите му.

— Нека се върнем към напълно професионалните си отношения, както беше през последните две години, може ли? — попита той, наблюдавайки я в огледалото. — Ти дойде в „Бордърс Атлантик“ като обещаващ младши директор, но това беше само прикритие. Твоята истинска роля бе да работиш като цивилен агент на ЦРУ, обучен от държавата играч, способен да прониква не само в чужди правителства, но и в корпорацията, която те е наела.