Читать «Смъртни врагове» онлайн - страница 205

Добро кафе, помисли си Сач, докато сипваше една чаша за себе си и една за жената от охраната при главния вход. Имаше повод да черпи — след месеци подготовка бе завършил задачата си безпогрешно.

— Със сметана и две пакетчета захар — поръча той. Кофеинът беше единственият порок, който си позволяваше. Никога не бе посягал към нещо по-силно.

Джеръми загуби всички надежди за бързо бягство след огнестрелната рана в хълбока. Успя да ограничи кървенето, но само докато седеше в колата. Знаеше, че щом стане от мястото си и започне да се движи, раната щеше да се отвори отново, а и това щеше да стане, ако успееше въобще да излезе от колата — нещо малко вероятно. Кейлъб продължаваше да държи полуавтоматичния пистолет в скута си, скрит от погледите на околните, но смъртоносно опасен за спътника му от ФБР.

— Как разбрахте за нас? — попита Кейлъб, след като пътуваха десетина минути мълчаливо.

— Пари — отвърна Джеръми. Гледаше през прозореца и се опитваше да запомни маршрута. Познаваше Вашингтон, но главно от картите и адресите, които му бяха давали инструкторите от ФБР. — Направо няма да повярваш какво става, като размахаш петдоларова банкнота на паркинг за тирове.

Кейлъб не каза нищо. Емоциите му явно бяха също толкова бледи, колкото и кожата му.

— Наистина ли си мислиш, че господ няма да ти търси сметка? — попита Джеръми. Не че държеше да разговарят, но така се разсейваше и не мислеше за болката в хълбока.

— Господ ли? — рече Кейлъб. Предположението на Джеръми му се стори много смешно. — Та ние сме негови войни. Неговата ръка е насочена срещу филистимяните. Той ще ни награди с вечно спасение за това, което вършим.

— Убивате невинни жени и деца, за да отидете в рая, така ли?

— За да могат милиони други да живеят по-добре — възрази Кейлъб. Тонът му се промени чувствително. — Войната винаги е взимала своите жертви. Представи си колко много ще умрат, ако позволим на мюсюлманските кучета да продължат своя терор и да избиват хората по улиците. Докога ще се държим като християни и ще им позволяваме да растат между нас, да си проправят път в нашите общности? Мислиш, че ги е грижа за Америка, за нашия начин на живот? Те ни мразят до дъното на душата си и няма да се спрат, докато не ни избият всичките.

— И затова вие ставате като тях, така ли? — попита Джеръми. — Правите точно като тях, само че в собствената си страна, там, където те не могат да достигнат.

Кейлъб го погледна за момент и по лицето му пробяга усмивка.

— Може би сме те надценили. Е, скоро ще разберем.

Той натисна спирачките и свърна наляво по улица „Еверест“, покрай спретнати едноетажни къщи. Това беше добре поддържан квартал, застроен в типичния за 70-те години стил — с мрежести телени огради и малки градински басейнчета за птици с огледално покритие.

— Какво е това? — попита Джеръми.