Читать «Смърт заради смъртта» онлайн - страница 184

— Влизайте, моля — смотолеви Лисаков. — Много ми е приятно, че вие… че вие…

Гласът му трепна и той се запъна.

— Генадий Иванович, сигурен съм, че е станало някакво чудовищно недоразумение, но се надявам, че в най-близко време всичко ще се оправи и милиционерите ще ви се извиняват. А засега хайде да не засягаме тази неприятна тема. Дойдох при вас по работа, сякаш че сте в болнични или в отпуск, а институтските работи не търпят отлагане. Съгласен ли сте?

— Разбира се, разбира се — закима Лисаков с явно облекчение.

Той въведе гостенина в големия светъл хол, обзаведен с удобна мека мебел. В ъгъла до прозореца имаше бюро с компютър и принтер.

— С какво да ви почерпя? — попита Лисаков. — Чай, кафе? Искате ли да пийнете нещо по-силно?

— Бих пийнал с удоволствие — кимна той. — Но само ако вие ми правите компания.

— Аз не мога. Това е едно от условията, при които ме оставиха вкъщи, а не ме тикнаха зад решетките.

— Разбирам — много сериозно отговори той. — Тогава кафе. Сложете го и докато се вари, ние с вас ще решим някои производствени въпроси.

Лисаков отиде в кухнята, а през това време гостенинът извади от дипломатическото си куфарче тънка пластмасова папка с документи и дискетата. Сложи папката пред себе си, а дискетата — в джоба.

— Генадий Иванович, вие сте член на комисията по унищожаване на секретни документи — подзе той, когато Лисаков се върна в хола. — Тъкмо вчера изписахме поредното количество, а когато започнахме да подписваме протокола, вас вече ви нямаше. Ето, донесох протокола, всички членове на комисията са подписали, оставате само вие.

Лисаков мълчаливо положи подписа си дори без да чете протокола.

— Другото. Тази година закъсняхме със заповедта за награди на всички наши жени по случай 8 март. Едва днес сутринта започнахме да изготвяме заповедта, а тя трябва да бъде подписана от всички профгрупорзи. Без вашия подпис финансистите няма да приемат заповедта, нали още никой не е избран на ваше място. Впрочем надявам се, че няма и да е необходимо — добави той. — Ето, подпишете, моля.

Лисаков подписа и този документ, без да го чете. По физиономията му личеше, че почти не разбира какво му говори гостенинът, а и не се старае да разбере, не му е до това.

— Благодаря. Сега, Генадий Иванович, нека се заемем с рецензиите. При вас са дадени за рецензия две работи, нали?

— Да. Аз написах рецензиите, намират се на бюрото ми в кабинета, само не успях да ги дам да се отпечатат на машина. Мислех вчера, но…

— Не се тревожете, Генадий Иванович, намерихме рецензиите и вашата лаборантка Леночка вече ги отпечата, дори мислех да взема и тях, за да ги подпишете. Всъщност едната я донесох, но за втората се появи една спънка. Представете си, в последния момент се обажда авторът. Леночка, нали е добра душа, му прочита рецензията по телефона и той започва да я моли да поправи фразата на едно място. Сторило му се, видите ли, че някаква ваша забележка е формулирана в много остра форма. Леночка естествено не поела тази отговорност, казала, че сте болен и че ще поиска вашето разрешение да промени фразата. Ето, Генадий Иванович, това е вашата чернова, а тук, както виждате, Леночка е написала с молив това, което е искал авторът. Ако давате разрешението си, след празника тя веднага ще препечата рецензията.