Читать «Смърт заради смъртта» онлайн - страница 169

Шитова извърна лице към Миша и леко отвори очи. Доценко държеше пред нея пет снимки, две в едната ръка и три в другата.

— Ето този — решително каза Шитова и издърпа от ръката на Миша една от снимките.

— Сигурна ли сте? — попита той.

— Абсолютно — уверено отговори младата жена. — Стопроцентово.

— Благодаря ви — облекчено се усмихна Доценко. — Господи, ако знаете само колко съм уморен!

Надежда леко се надигна от леглото и с умишлено небрежен жест загърна пеньоара, който предвидливо се бе сетила да развърже, докато бе лежала под одеялото.

— Починете си, Михаил Александрович, а аз ще се грижа за вас. И тъй, и тъй си взех почивен ден от работата — нямам закъде да бързам.

— Да, но аз имам — възрази Миша, на когото от слабост вече му се виеше свят. Да можеше хубаво да похапне и после да поспи поне един час!

— Глупости, смятайте, че работата с мен се е оказала трудна и продължителна и сте били принуден да се занимавате с това два пъти по-дълго. Нали можеше да се случи? Можеше.

— По принцип, да — потвърди Доценко, на когото много му се искаше да се остави да го придумат. Първо, той наистина беше ужасно уморен. А второ, Шитова му харесваше. Тя беше весела, добра компаньонка и въпреки ярката си красота и високите си финансови претенции, изглеждаше добродушна и мила. Пък и, трето, наистина беше много красива.

— Виждате ли! Да идем в кухнята, там имам едно диванче, вие ще полегнете, а аз ще ви храня с разни вкусни неща.

— Трябва да се обадя по телефона.

— Разбира се, разбира се. Телефонът е в кухнята, между другото — включете го.

— Защо, изключен ли е? — учуди се Миша.

— Разбира се. Нали с вас вършехме сериозна работа? Мислите ли, че щяхме да успеем, ако телефонът звънеше през петнайсет минути?

— Колко сте умна! — възхитено каза Доценко, включи телефона и набра номера.

— Много се старах — пленително се усмихна Шитова. — Исках да ви помогна.

— Аз съм — каза Миша по телефона. — Излезе Лисаков. Да, Генадий Иванович Лисаков. В пет ли? — Той погледна часовника. — Добре, Анастасия Павловна, в пет пред Института.

Той затвори телефона и виновно погледна Шитова.

— Надежда Андреевна, принуден съм да ви помоля за още една услуга. В пет трябва да отидем с вас пред едно учреждение. Ще бъдем там най-много един час и после ще ви докарам вкъщи. Ще можете ли?

— При едно условие. Сега отново да изключите телефона — отговори Шитова и започна да вади от хладилника безброй пакети и кутии.

— Защо? И друга сериозна работа ли ни предстои? — пошегува се Доценко, който прекрасно разбираше какво ще последва и точно толкова добре си даваше сметка, че няма нищо против.

— Сериозна, и още как. Да се грижиш за уморен детектив и да го храниш, е най-сериозната работа на света.

— А може ли процесът на храненето да се раздели на два етапа? — невинно запита той. Сега всичко ще се изясни. Той ще даде сигнал, външно напълно безобиден, и ако Шитова пожелае, ще отговори, а ако не пожелае — ще се престори, че нищо не е забелязала. — Първият етап да мине преди грижите, а вторият — след.