Читать «Смърт заради смъртта» онлайн - страница 168

Миша стоеше до леглото и внимателно слушаше отпусналата се в него жена. Тя явно се стараеше с всички сили и той й беше благодарен за това. Доценко не провеждаше подобен експеримент за пръв път, но обикновено бе принуден дълго да се мъчи със свидетелите. Младите момичета глупаво хихикаха и все не можеха да се настроят за работа. По-възрастните жени се стесняваха и се опитваха сами да решат кое има значение и кое не, внезапно излизаха от образа и с нетърпящ възражение тон казваха:

— Това ще го пропуснем, тук нямаше нищо интересно.

В такива случаи на Миша му струваше големи усилия да се сдържи и да не им се развика. Винаги се стараеше да бъде спокоен и коректен, за да не „подплаши“ свидетеля, да не изкриви посоката на спомените му. Но той много добре си спомняше един случай, когато свидетелката точно така авторитетно бе заявила, че „ще пропуснем това“, защото не виждала нищо достойно за внимание в обстоятелството, че излязла от входа и тръгнала към метрото, тананикайки си. Отначало Миша се ядоса от нейния безапелационен тон, но после я попита коя мелодия си е тананикала. Оказа се, че била от репертоара на Жо Дасен — „Ако те нямаше, защо трябваше и аз да живея?“. Защо точно тази мелодия? Нали певецът е починал отдавна, популярността му отмина преди много години, днес почти не го чуваме нито по радиото, нито по телевизията и далеч не във всеки дом се пазят неговите плочи и касети. Миша се вкопчи като кърлеж в горката свидетелка, в резултат на което се разбра, че на излизане от асансьора тя се сблъскала с човек, който много приличал на певеца: буйна къдрава светлокестенява коса, семитски тип лице с голям нос и чувствени, ясно очертани устни. Този словесен портрет помогна тогава ясно да откроят един човек от огромния кръг потенциални заподозрени. След този случай Доценко си каза, че в работата с паметта е важен всеки миг, защото мярналата се в този миг мисъл може да се окаже ключова.

Ето защо сега, докато слушаше отпуснатото бърборене на легналата под одеялото жена, той запечатваше в ума си всяка дума, всяка въздишка, всяка пауза.

— Той попита дали не съм бременна. Саша каза, че съм била на лекар, но лекарят нищо не установи. Тогава той попита защо съм ходила на лекар, тоест имала ли съм причини да се усъмня. Казах, че имах, буквално до предишния ден, когато ми дойде мензисът — наистина след дълго прекъсване. Тогава той промърмори, че това не е мензис, а по-скоро кръвоизлив. В неговата служба имали подобен случай, жената се почувствала зле и лекарят от „Бърза помощ“ най-напред я попитал за това…

— Надежда Андреевна, спомняте ли си заданието, което трябва да изпълните? — попита Доценко и извади от джоба си плика.

— Да — тихо отговори тя, без да отваря очи.

— Тогава отворете очи и погледнете.

Той не добави нищо повече, не я предупреди колко е важно тя да не сбърка, не й напомни за повече от двумесечната сложна, изтощителна работа по издирването на убиеца на Галактионов и колко много сега зависи от правилната работа на нейната памет. Доценко не искаше да й пречи. Всичко трябваше да дойде естествено: на 22 декември в този момент тя бе отворила очи и бе видяла човека, който според техните подозрения два дена по-късно бе отровил Галактионов. Нека и сега тя отвори очи и види едно лице. Нищо повече не се иска от нея.