Читать «Скрутатор» онлайн - страница 93

— Ако Генис е изгубил полето, нищо не го заплашва.

— Ти не разбираш — заяви Тицеа. — Той не трябваше да се приближава до него. Ние, аахимите…

— Той умоляваше Витис да му го даде — каза Тиан.

— Но Витис винаги е бил против употребата на този кристал.

— Генис беше особено настоятелен…

Алени лъчи избликнаха от гърдите на едрия аахим. Въздухът затрепери.

— Тиан! — изкрещя Тицеа. — Ти познаваш амплимета най-добре. Не можеш ли да направиш нещо?

— Не зная какво става. — Знаеше. Ледените тръпки се появиха отново. — Сигурно от полето все още достига енергия. — Подпирайки се на бодливия ствол, тя се изправи. — Пренеси ме, бързо.

Преди Тицеа да е направила крачка, Тиан можа да усети мощта — съчетана с нещо друго: крехка, нежива кристална ярост. Коварният амплимет бе отказал да бъде прекъснат и насочваше цялата енергия към Генис.

— Можеш ли да го спреш? — промълви Тицеа, тичаща с все сили.

— Ако успея да се приближа достатъчно.

Русият младеж залиташе, притиснал длани към ушите си. Аахимите от останалите машини се затичаха към него. Сред тях имаше и красива жена с дълга черна коса, чиито къдрици стигаха почти до кръста ѝ. В момента те се развяваха зад нея, защото тя тичаше ужасена. Изглежда това бе годеницата му.

— Какво става, Генис? — извика Ранилт.

Тицеа и Тиан се намираха на стотина крачки, когато Генис рухна. Дим започна да се издипля от устата му. Той изви гръб, започна да заравя пети в земята, а накрая избухна в пламъци пред очите на всички. Младежът изкрещя само веднъж. Аахимите се затичаха с кофи безценна вода, но не можеха да направят нищо — пламъкът се зараждаше във вътрешностите му.

Тицеа застина на място. Генис се изви още по-високо. Само петите и протегнатите му ръце докосваха земята. Тялото му се бе подуло гротескно. От отверстията на лицето му продължаваше да се стеле дим. Тогава той избухна. Краката и главата се стовариха обратно, но останалата част от младежа просто я нямаше. Това бе най-противната гледка, която Тиан бе съзирала някога.

Неспособна дори да изкрещи, Тицеа се вкопчи в занаятчията. От пронизителния писък на Ранилт бутилката с олио, оставена под дървото, се пръсна. Двама аахими веднага се заеха да я отведат от страховитото място. Някой побърза да хвърли наметалото си върху останките.

Тицеа продължаваше да се дави. Занаятчията копнееше да се пренесе някъде далеч, по възможност поне на хиляда левги.

— Отнеси ме обратно, моля те. Вече не можем да сторим нищо.

Със залитане аахимата се отправи обратно към дървото. Там тя отпусна Тиан на земята, рухна на колене и зарови ридаещото си лице в длани. Занаятчията я прегърна и я притисна към себе си. Не каза нищо. В този момент думите бяха излишни.

След малко Тицеа успокои риданията си и се отдръпна, след което с видимо усилие се овладя. Изглежда всички аахими умееха да потискат страданията си — а може би предпочитаха да не показват емоции в присъствието на чужденци.

— Ранилт ще обезумее от мъка — дрезгаво каза тя. — Защо, защо Витис му е дал амплимета?

На това Тиан не можеше да предостави отговор.