Читать «Скрутатор» онлайн - страница 34

Тя дръпна лоста в крайно положение. Машината започна да се тресе, гумената ивица се издължи. Всичко започна да вибрира, включително зъбите на Тиан. Метален вой оповести откъртването на една пластина, сетне втора.

— Това не ми хареса — рече тя.

— И в двата случая няма да има значение.

— Така е.

След малко тя попита:

— Колко бързо се движим сега?

Бе забравила, че е задавала този въпрос и преди.

— Няма как да зная, Тиан.

Говоренето изискваше прекалено много усилия. Тя уморено се отпусна в седалката. Очите ѝ се затваряха.

Люкът над главите им изскрибуца. Ивица асфалт бликна от едната страна, обливайки ръката и рамото ѝ с лепкави черни линии. Занаятчията се опита да го блъсне, но само изгори пръстите си. Тя извика болезнено и със свободната си ръка отпусна лоста, за да спре разтърсването.

Весил пристегна люка и седна на пода, отпуснал глава към стената. Тиан застопори лоста и почисти асфалта. Чувстваше се страшно уморена — още миг и щеше да заспи. Тя се изправи и се опря върху навигационния ствол. Останеше ли седнала, действително щеше да се унесе в сън, от който нямаше да се събуди. А това щеше да означава смърт за всички им.

Нещо здравата блъсна конструкта. Купата с вода се разтресе. Откъм люка отново се разнесе стържене. Изглежда машината се плъзгаше край долната част на нещо голямо и масивно.

Замаяната Тиан не можеше да разсъждава ясно. Тя насочи конструкта напред, стърженето прерасна в писък на негодуващ метал, а сетне, за неин ужас, запечатаният люк се измести и от образувалия се отвор започна да капе асфалт.

Звукът спря — бяха отминали препятствието. Занаятчията издигна носа на конструкта. Купата с вода се плъзна от навигационния ствол и изля съдържанието си в трюма. Тиан продължи да стиска лоста, молейки се.

Машината се разтърси и с рев се понесе право нагоре. Асфалтът се плисна към стената зад гърба ѝ. Звукът бе неописуем. Тиан бе сигурна, че конструктът ще се разкъса.

И тогава треперенето спря. Това се случи рязко. В първия момент занаятчията не осъзна станалото. Спрели ли бяха? Не, механизмът все още виеше. Тя бе успяла. Конструктът летеше сред въздуха, право към небето.

Тиан отвори люка и с пълни гърди започна да диша чист въздух. За момента курсът на машината не я интересуваше. Не я интересуваха и подмятаните в кабината. Те стенеха и викаха, но поне бяха живи. Жената бе прекалено уморена, за да насочи поглед натам. Можеше единствено да остане вкопчена, присвила очи срещу нахлуващите през отвора вихри.

Скоро въздухът стана смразяващ и труден за дишане — бе се издигнала прекалено високо. Тиан размести лоста, размишлявайки накъде да поеме. А воят на механизма замлъкна за момент. При изравняването той угасна отново. Откъм трюма бликна дим. Занаятчията побърза да насочи машината към земята. Може би цялото това разтърсващо треперене бе нанесло някакви щети? Трябваше да се приземят веднага — ако конструктът откажеше на такава височина, падането щеше да ги размаже.

По време на спускането не възникнаха повече проблеми. Но близо до земята воят угасна за трети път. Остра миризма се разнесе откъм задната част на навигационния ствол — конструктът се сдоби с димна опашка. Може би механизмът бе прегорял заради влагането на прекалено много енергия.