Читать «Скрутатор» онлайн - страница 32

Занаятчията отново размести насочващия лост. Все така отсъстваше усещането за движение.

— Не е достатъчно бързо. Така ще ни отнеме час, за да стигнем до края на тунела, а тепърва ще ни предстои и да се изкачим. Колко дълбоко под земята се намираме?

Той сви рамене.

— На повече от сто дължини, но не повече от двеста.

— Значи още един час, може би два. Ще ни стигне ли въздухът?

— Не зная.

— Ще трябва да увелича скоростта.

— Ако поемеш прекалено бързо, корпусът може да не издържи.

— А ако напредвам прекалено бавно, ще се задушим в непокътнат конструкт — възрази тя.

Минутите течаха. На моменти се блъсваха в нещо, което остъргваше металните пластини. Вътре бе станало горещо.

— Каква е температурата на асфалта в Голямата сълзевина, Весил?

— Не зная. На върха е топъл, следователно в дълбокото би трябвало да е горещ.

— Достатъчно горещ, за да ни свари?

— Не бих казал.

— Смяташ ли, че вече сме достигнали края на тунела? — попита Тиан.

— Тунелът надали е издържал дълго след угасването на възловата точка. Сега сигурно се намираме сред самите недра.

— Прекалено бавно напредваме — притесни се тя. — И не се изкачваме. Ще трябва да направя нещо.

Занаятчията знаеше и какво точно трябва да направи, само че не ѝ се искаше, защото с това щеше да разкрие тайната на полета. Но щом така или иначе щяха да умрат…

— Би ли завързал очите на пленниците, Весил? И накарай робите да се обърнат с гръб. Трябва да модифицирам конструкта, а не искам някой да види.

Той слезе долу, а Тиан разопакова малките диаманти и снопа нишки — по петдесет и четири от всеки. Нещо толкова незначително, а способно да създаде подобна значимост.

— Готово — провикна се Весил.

Тя се спусна по стълбата, а Весил я улови на дъното. Макар да упражняваше краката си при всяка възможност, щяха да изминат седмици, преди занаятчията отново да проходи.

Тиан отвори капака в пода, извади кутията и свали капака ѝ. Сетне постави хедроните вътре и наниза проводниците. Работеше бързо, но съсредоточено — нямаше да има време за втори опит.

Веднага щом стана готова, Весил я издигна обратно в кабината. Колко бързо бе започнала да разчита на него… Занаятчията хвана лоста и потърси излъчването. Амплиметът се подчиняваше с готовност, без никаква съпротива. Той също искаше да избяга.

След движението ѝ воят стана по-пронизителен, но нищо не се промени. Нямаше как да усетят раздвижване.

— Има ли ефект, Весил?

Той се замисли за момент.

— Сещаш ли се, че когато носиш съд с вода, течността повтаря движенията ти?

— Умна идея!

Долу той откри широка метална чиния, напълни я с вода и я постави върху навигационния ствол. С острия край на някакъв инструмент очерта водното ниво.

— Това ще показва движението настрани и напред.

— Но не и издигането, а точно това ми е нужно най-много. — Тя обърса чело. Потта се стичаше по врата ѝ, ризата ѝ бе подгизнала. Вътре ставаше все по-задушно.

— Но ако имахме нещо пружиниращо…

Той отсъства половин час от ценното им време, преди да се върне с тънки ивици зелен материал.