Читать «Скрутатор» онлайн - страница 30

— Не би могъл, ако по това време се е намирал в сълзевината. — Сакатият отново се загледа напред. — Но ако се е намирал в тунелите близо до нея… Можем да поемем натам, не е далече.

Весил също имаше добро сърце. Тиан мълчаливо му благодари.

— Той се отнасяше добре към мен. Трябва да зная.

— Тогава продължи право напред.

Тунелът се изкачваше нагоре и тук тежката черна мъгла не достигаше. Весил открехна люка, за да пропусне свеж въздух, само че в кабината нахлу зловоние и той побърза отново да затвори. След издигането конструктът отново пое надолу и попадна сред мъгли, които светлините на корпуса не бяха способни да разкъсат. Тиан трябваше да намали скоростта. Дори и тогава често се блъскаше в лепкавите стени.

След два остри завоя мъглата се разпръсна. Пред тях отново бе изникнало разклонение.

— А сега в кой проход да продължа? — каза Тиан.

Весил мълчаливо се взираше през панела.

— Не съм сигурен… Мъглата ме обърка. Да не би да сме пропуснали някоя пресечка…

— В онази мъгла нищо чудно да сме пропуснали и петдесет.

— Наляво. Предполагам…

След няколко минути занаятчията долови стържене откъм лявата страна. Малко по-късно същият звук се разнесе от дясната част на корпуса и конструктът рязко спря.

— Явно това е грешният път — каза Весил. — Ще трябва да се върнем.

— Стига да можем — промърмори Тиан.

След много разтърсване и тласъци машината пое на заден ход, върна се до раздвоението и пое по десния проход. След няколко минути напредване по него младата жена забеляза червеникаво сияние да долита от лявата страна на отминат кръстопът.

— Пътищата пред нас бързо се затварят — каза Весил. — Можеш ли да увеличиш скоростта?

Тиан ускори доколкото се осмеляваше и продължи по виещия се път. След него излязоха в прав и широк тунел, който позволи допълнителна скорост. Тук почти нямаше дим. Стените и таванът бяха изградени от жълтеникав пясъчник, сред който почти не личеше асфалт. След десет минути пътят рязко потъмняваше, за да продължи направо сред асфалта.

— Тук ли е работил Гилаелит? — Мястото никак не се харесваше на Тиан.

— Би трябвало да е някъде напред. Близо сме до ръба на Голямата сълзевина. Твърдият ръб. След няколко дължини той започва да се смекчава и следва левга течен асфалт.

— Как са построили тунел през него? И защо?

Весил се обърна към робите. Говореше на език, непознат за Тиан. Една от жените му отвърна на същия език.

— Използвали са приспособления, захранвани от финадри — обясни Весил, — за да изтеглят горещината и замразят асфалта. На втория ти въпрос не мога да отговоря. Мога да кажа само, че е било нещо с огромна важност за тях. Матриарх Гирил работеше тук всеки ден, а един матриарх не рискува живота си напразно.

Продължиха. На места бяха захвърлени предмети — гниещи, потъмнели парчета плат, малък дървен сандък. По-натам лежеше несъмнено човешко тяло.

Тиан затаи дъх. Нима това беше Гилаелит? Тя насочи машината към трупа, отвори люка и погледна надолу.

Тялото бе дребно, женско и пропито с чернота.

— Трупът има… изсъхнал вид — каза занаятчията. — Сякаш е умрял отдавна.