Читать «Скрутатор» онлайн - страница 31

— С течение на времето много хора и животни са затъвали и са били издърпвани към дълбините. Виждал съм подобни тела. Асфалтът ги съхранява. Недей да тъжиш за нея, Тиан. Тя е била мъртва най-малко стотици години.

— Ще продължа, за всеки случай… — Тя отново насочи конструкта напред. — Ако не се лъжа, ти спомена, че тунелът им се е простирал дълбоко.

— Чух за нещо от порядъка на стотина дължини.

— Напреднали сме не повече от двадесет, а вече виждам края — отвърна Тиан. Жената леко се повдигна на ръце, за да вижда по-добре. Краят на прохода действително се намираше съвсем близо до тях: лъскава тъмна стена, сред която личаха отломки дърво и плат. — И той се движи! — Гъстата топла чернота се придвижваше като засмуквана от сламка. Тунелът бе рухнал. — Ако Гилаелит е бил тук, значи е мъртъв.

Пет

Весил я стисна за рамото.

— Той значеше ли нещо за теб, Тиан?

— Не бих казала, че бяхме приятели, защото той нямаше такива. Той бе най-странният човек, когото бях срещала, изцяло погълнат от себе си. Но той прояви добрина към мен и не бих могла да го забравя. Сега обаче по-добре да вървим, ако искаме да се измъкнем.

Тиан обърна малкия конструкт и го насочи обратно. На първото разклонение Весил каза:

— Завий наляво.

Тя го стори, но долитащият заплашителен блясък я принуди да спре. И тук се процеждаха пари.

— Огънят е плъзнал и тук. Опитай другия тунел.

В десния проход се натъкнаха на срутване, което го беше запушило. Безнадеждно беше да мислят за разчистването му, защото мазният дим непрекъснато се издигаше. Наложи им се за трети път да се върнат и да поемат по средния път — последната им надежда.

— Пожар — мрачно констатира Весил след първите стотина дължини.

Все пак Тиан продължи, за да се убеди, че напредъкът действително е невъзможен.

— И сега какво?

— Ще се примирим със смъртта.

Но занаятчията нямаше намерение да се примирява. Тя насочи конструкта обратно към сълзевината. Там Тиан спря и се загледа в напредващия асфалт.

— Разкажи ми повече за Голямата сълзевина, Весил.

— Широка е цяла левга. Дълбочината ѝ е стотици дължини, а някои дори казват, че е бездънна. Потъналите в нея неща продължават бавно да потъват, а понякога изникват отново, стотици години по-късно, изнесени от движението на бавните течения в дълбините.

— Ако останем тук — замислено каза тя, — ще сме мъртви преди да е изтекъл настоящият час.

— Така изглежда.

— За колко време ще ни стигне въздухът в затворения конструкт?

— Не зная. Два часа? Три? Може би четири.

— Тогава да изживеем и тези часове. Да рискуваме. — Тиан затръшна люка, пое си дъх и бавно го насочи напред, срещу напредващата стена.

Весил я погледна в очите. За пръв път от запознанството им те блестяха.

— Какво имаме да губим? — рече той.

Машината се натъкна на лепкавото съпротивление и спря. Тиан леко премести лоста. Носът на конструкта се вряза в асфалта. Течен мрак покри предната част на корпуса. Всичко притъмня.

— Изобщо движим ли се? — прошепна Тиан. — Не мога да преценя.

Весил погледна към задния екран.

— Напредваме с около две дължини в минута. Скоро ще бъдем обгърнати изцяло.