Читать «Скандална история на Римските императори» онлайн - страница 32

Втората част от римската военна система се състояла от легионите с по 5500 души всеки; за 300 години броят им варирал съвсем слабо — между двадесет и пет и тридесет в цялата империя. Бойното разположение през 23 г. според Тацит изглеждало по следния начин: Райнланд — 8; Испания — 3; Африка — 2 (в това число III Августов легион); Египет — 2 (единият от които — XXII Дейотариански — бил разбит през 132 г. от еврейските партизани под командването на Симон Бар-Кочба. Това накарало Адриан, който бил обсебен от идеята да обожестви своя удавен любовник Антоний, да реши веднъж завинаги проблема с евреите, имащи свой собствен и особено ревнив бог); Сирия — 4; Панония — 2 (Долна и Горна, обширна територия южно от Дунав и северно от Далмация); Мизия — 2 (България и източната част на бивша Югославия); Далмация — 2. От този списък липсват легионите XVII, XVIII и XIX, изгубени от Вар през 9 г. в горите на Германия. Техните номера никога не били използвани отново. Към всичко тях трябва да се добавят трите, а понякога и четирите легиона, необходими за умиротворяване на Британия — наред с Германия, Партия и Юдея (обособена от Адриан като Палестина), островът бил един от източниците на неприятности за римляните.

В известен смисъл римската армия била победена единствено от собствения й успех, тъй като Pax Romana просъществувал толкова дълго и довел до такъв просперитет, че военната кариера престанала да бъде привлекателна, и когато яките доброволни пехотинци били заменени от апатични наборници, тя била пометена от ордите конни варвари. (При възможност хората винаги са предпочитали да живеят като калайджии, шивачи, богаташи, дори бедняци и просяци — ролята на повечето евреи в империята, — отколкото като войници или моряци.)

През ранните години на Рим войникът бил младеж на възраст между осемнадесет и двадесет години, висок над 1,65 м, да не е роб или освободен роб, без криминално минало, който постъпвал на служба за двадесет и пет години, след което можел да се уволни със съпруга, провинциално имение и римско гражданство. От момента, в който вземал своя viaticum (еквивалент на кралския шилинг, но с много по-висока стойност) и полагал клетвата, армията ставала негов живот. Освен ако не бил прекалено тъп, не разполагал с препоръчително писмо или не се подмазвал на центуриона си (навремето гърците подкупвали офицерите си с ябълки), имал шанс да се измъкне от изнурителната работа по строежи и каменоломни и да упражнява онова, което по мое време в армията се наричаше „занаят“, или — стига да има основно образование — да стигне до „щаба“ и да стане librarius, или писар. В римската армия „занаятчията“ можел да бъде копач, ковач, стъклар, варджия, дърводелец или водопроводчик, а писарят би могъл да отговаря за оставените на депозит пари на войниците (през 89 г. в Майнц сумата била толкова голяма, че с нея един от легионите едва ли не финансирал собственото си въстание) или да работи в отделите на архитектите или земемерите. Ето едно писмо от Юлий Аполинар до баща му, писано в Египет през 107 г. на родния му гръцки (официалният език в армията бил латинският):