Читать «Скандална история на Римските императори» онлайн - страница 2

Тиберий, който мразел Рим и на практика цялото човечество, си отмъстил, като обявил за свой наследник „змията“ (според неговото определение) праплеменника си Калигула, който, естествено, бил убит, за да бъде сменен незаконно от чичо си Клавдий — съвсем различен от онзи тресящ се добряк от „Аз, Клавдий“, а най-коварният и безскрупулен представител на Юлиево-Клавдиевия клан. Отровен с блюдо от любимите му гъби и довършен от личния си лекар, Клавдий бил наследен от седемнадесетгодишния си племенник — прекрасно, блестящо момче, което не намерило покой, докато не убило собствената си майка.

(Обяснение за ужасяващото им поведение вероятно е фактът, че всички те с изключение на Цезар и Август, които имали любящи родители, са преживели толкова травмиращо детство, че всеки съвременен социален работник би се заклел изцяло да им се посвети.)

Първите пет години от четиринадесетгодишното управление на Нерон били особено плодотворни и преминали под наставничеството на Сенека — един от най-прочутите философи, чиято силна склонност към лихварство предизвикала кървавото въстание на Боадицея — кралица на ицените и главнокомандваща английските легиони, която отправила апел към императора. (Тази дама била горе-долу връстница на свети Павел и може би с посредничеството на Сенека те са чували един за друг.) Нерон, спечелил си историческа непопулярност заради опита си да изтреби една неприятна еврейска секта, която по онова време все още не била известна под името християни, бил най-очарователният от първите императори, най-големият мечтател и единственият естет. Разбира се, бил е жесток — като всеки римлянин, — но нашата собствена епоха, чиято визитна картичка е Аушвиц, едва ли има правото да го сочи осъдително с пръст заради това. Нерон се опитал да премахне гладиаторските игри, а идеята му да сложи край на войната, като се изправи пред вражеската армия и избухне в сълзи, би трябвало да се предложи на съвременните държавни глави от страна на Обединените нации.

И накрая ще кажа няколко думи за есетата, чиято цел е да очертаят фона, на който се проявяват всички тези образи. Включих (може би за да задоволя собствените си желания) едно за Рим и неговите евреи — сравнително по-многобройни, отколкото са днес, но игнорирани от римските историци и останали без кой знае какво внимание от страна на съвременните им колеги. Освен това не мога да кажа, че разбирам много добре религиозността на римляните, но имам чувството, че същото може да се каже и за самите тях. Сега виждам, че съм пропуснал да се спра върху haruspicium — практиката да се предсказва и да се посочва правилния начин на действие по вътрешностите на животно. Спомням си за един римски генерал, който бил предупреден от гадателя да не атакува, но не обърнал внимание на съвета и спечелил победа. Убеден съм, че единственият „изъм“, в който вярвали римляните, е този на „прагма“-та.