Читать «Скандална история на Римските императори» онлайн - страница 14

РОБСТВОТО

Робството е старо като човечеството и е наистина един от най-ранните показатели за социална организация. Отсъствието му в модерния „Първи свят“ е сравнително скорошен феномен. Обявено за незаконно от един английски съдия през седемнадесети век и премахнато в Съединените щати и Русия през деветнадесети, то процъфтявало допреди стотина години в някои части на Латинска Америка, по-конкретно в Бразилия („Господарите и робите“ на Гилберто Фрейре, излязла през 1956 г., е една от най-забележителните творби по тази тема).

Робството съществува и до днес в Арабия, неотдавна имаше съобщения за провеждане на търгове; дори в Ийтън Скуеър в Лондон могат да се видят по улиците млади подсмърчащи филипинки, оплакващи се, че синовете на работодателите им са се опитвали да ги изнасилят.

Ние реагираме с ужас на разкритията за робство или полуробство (каквото например е детският труд в Далечния изток), но тази реакция е не по-стара от автомобила — да кажем, стотина години. За римляните от периода, който разглеждаме — от раждането на Юлий Цезар до смъртта на Нерон, последният от неговата династия, управлявала от 37 г. пр. Хр. до 68 г. — робството е било най-обикновена и неподлежаща на коментар част от живота. Отношението на човешките същества едно към друго, колкото и нечовешко да изглежда, винаги има своето обяснение. Нацистите поканили в Германия генетици от Калифорния, за да оправдаят концентрационните лагери. Робската институция имала редица дълбоко уважавани апологети: Аристотел, без да е подвластен на „никакъв гняв или приятелски чувства“, одобрявал ограничения, които били ефектно игнорирани. Великият хуманист Еврипид „не можел да разбере отмяната му“ — възглед, споделян и от елинистичния философ евреин Филон. Стоиците смятали робството за идваща отвън злина, срещу която не можело да се направи нищо. Политическият теоретик и екзистенциалист Хана Арендт обяснява в „Човешко положение“: „През античността робската институция… не е била средство за евтина работна ръка, нито пък инструмент за експлоатация с цел печалба, а по-скоро опит за изключване на труда от живота на човека.“

Казано с други думи, през античността някои важни за живота задачи са се смятали за толкова противни, че не било достойно и не бивало да се изпълняват от „истински“ човешки същества, а единствено от роби. Следователно робите не могат да се смятат за истински хора. Те били „питомни животни“, които според Еврипид се интересували единствено от това да напълнят стомасите си. Според римските закони, тъй като за робите било естествено да не казват истината, показанията им в съда се приемали за валидни единствено ако са изтръгнати с мъчения. Когато робът получавал свобода, той се съединявал отново с „природата“ си, т.е. превръщал се от вещ в човек.

Сенека — драматург, философ и наставник на Нерон — бил единственият, който не одобрявал робството и кръвопролитните гладиаторски игри, но пък самият той бил доста необичаен и изключително богат човек. Според християните от 5 в., съчинили, създали кореспонденцията между съвременниците св. Павел и Сенека, апостолът казва: „Всички сме роби пред Бога“. Едва по времето на Траян, почти петдесет години по-късно, институцията започнала да се възприема като „противоестествена“, а едва по времето на Антоний Пий и Клавдий Аврелий робът получил правото да се оплаче в случай на малтретиране, а господарят бил лишен от правото да го убие.