Читать «Скандална история на Римските императори» онлайн - страница 130
Антъни Блонд
Италианското лозарство започнало развитието си след 121 г. пр. Хр. По-ранните текстове споменават предимно гръцки вина. Търсенето на бяло, или по-скоро кехлибарено вино било толкова голямо, че червеното вино бивало „избелвано“ със сяра. Гърците смесвали вината си; римляните не го правели, но за сметка на това пък готвели някои от тях, като им добавяли различни аромати. Приготвените вина с намалено количество алкохол ставали
Виното от Алба отлежавало петнадесет години, а от Сурентинум — двадесет и пет, след което се превръщало според император Тиберий в
Бурето дошло от Галия и се асоциирало с бирата, така че най-характерният съд за съхранение на вино бил амфората, покрита отвътре със смола и запечатвана с глина. Стъклената бутилка влязла в употреба към края на 1 в. пр. Хр., а заедно с нея се появила и корковата тапа.
Римляните били толкова усърдни в лозарството, колкото и във всичко останало. Присаждали (може би научени от етруските), като потапяли лозарския нож в меча кръв и го изтривали в боброва кожа. Никой не знае какъв е произходът на този ритуал. От 2 в. пр. Хр. нататък римляните регулирали лозарството, донесено в Средиземноморска Галия от гърците, а самите гали не пропуснали да покажат своето новаторство и талант. Например открили в горите диви лози, които били присаждани към „южните“ сортове. Не след дълго галите от Алоброгика (дн. Дофине) успели да създадат сорт, който издържал на студа и не измръзвал. Коварните галски главатари продали откритието си срещу римско гражданство. И защо не? Това им давало право в бъдеще да отглеждат лози за самите себе си. По техен пример битуригите-вивиски в Бордо започнали да отглеждат лоза, която растяла добре върху песъчливите, брулени от вятъра почви на Граве, Аквитания и Медок. Както казва Тацит,