Читать «Скандална история на Римските императори» онлайн - страница 114

По отношение на количествата, по времето на Август според преценките е било необходимо да се внасят по 14 милиона бушела (ок. 493 милиона литра) зърно годишно, или продукцията от няколкостотин квадратни километра поля, само за изхранването на по-бедното население на Рим. Една трета от това количество идвала от Египет, а останалата част — предимно от Северна Африка и Сицилия. Транспортът бил ефективен и бърз. Един римски товарен кораб можел да изминава по 160 км дневно, а камилите — около тридесет и четири километра на ден. Макар повечето занимаващи се с внос и износ търговци да работели най-вече със самия Рим или с Остия, пристанището на устието на Тибър, на двадесет и пет километра от Рим, различните морски, керванни и обикновени търговски пътища пресичали цялата империя. Така някоя богата фамилия от Британия можела да си поръча коприна от Китай, подправки от Индия или паун.

Транспортирането на житото за дажбите обаче се извършвало при най-строги охранителни мерки. То било предавано в страната, където било отглеждано, и търговците го откарвали до Остия или до съседното изкуствено пристанище Портус, когато Остия се затлачвала. Отклоняването на жито по време на транспортирането се наказвало със смърт или депортиране. Всеки в Рим знаел кога трябва да пристигне доставката. При закъснения настъпвала паника. Щом стигнели пристанището, стотици шлепове закарвали претегленото и прегледано жито нагоре по реката към Рим. Пътят продължавал три дни.

Гърците били големи хлебопекари. Списъкът на различни хлябове и кейкове, които се приготвяли в хлебарниците, в домашни условия, за всекидневна употреба и за специални случаи, е огромен, но явно римляните са надникнали в гръцките готварски книги и дали на гилдията на хлебопекарите специален статут. Когато през 8 или 7 в. пр. Хр. римляните проявили интерес към хлебопекарството, по домовете им се произвеждал един вид сплескани питки; тази нова мода била заклеймена от Катон (който продължавал да си нагъва кашата) и се наричала maza. В продължение на векове пуристи като Катон забранявали принасянето на хляб по време на религиозните церемонии, като по този начин повтаряли еврейската концепция, че квасеното тесто е нечисто (а дали то е било квасено в ранния период? Едва ли).

Идеалното нишестено приношение според Катон било libum, вид кейк, приготвян със сирене и яйца — една част брашно, две части сирене и яйце, нещо като чийзкейк; забележете, че в римската кухня маслото почти напълно отсъства. Използваното от тях сирене било пълномаслена извара от козе или овче мляко (вероятно не и краве, тъй като пасищата в района на Рим не били много). Според Колумела, който през 1 в. пр. Хр. написал трактат по селскостопански въпроси, изварата се пресовала в специална форма; в миналото просто поставяли отгоре й камък. След това пресованата извара се поставяла в кошница или дървена кутия (phormos на гръцки, forma на латински), откъдето е френското fromage; английската дума cheese идва от латинската caseus, употребявана за самата храна. Римляните осолявали, сушели, пушили, оставяли да узрее и поставяли в саламура сиренето, като добавяли към него различни накълцани билки, чесън и лук. Много харесвали еквивалента на твърдото козе сирене шавиньол, на crottin — бурсин и фета. Пушената моцарела и до днес е един от големите италиански специалитети. Плиний, който много обичал сирената, ни е оставил дълъг списък на местни специалитети на Иберийския полуостров, Цизалпийска и Трансалпийска Галия, сред които фигурира и огромна пита овче сирене от границите на Тоскана и Лигурия; говори с удоволствие и за сирената на Севен и Оверн, прадедите на съвременните рокфор и кантал.