Читать «Скандална история на Римските императори» онлайн - страница 10

За разлика от съвременните им обиграни народи като евреите римляните винаги са били моногамни. Разводът обаче бил лесен и благодарение на процесите, свързани с брачни договори, зестри, наследство и попечителство, юристите били богати, щастливи и популярни. Римляните избирали невястата си според външния й вид, родството й (често тя била братовчедка), политическите й връзки — или заради трите неща заедно. Така че браковете, особено в политически силните фамилии, били уредени. Въпреки това, а може би именно поради това, те често били щастливи и здрави и не се обсъждали така често като онези, около които имало повод за клюки.

Римляните обичали клюките. Телефонът определено е нещо, което страшно би им допаднало. Цицерон, така различен от тежкия достоен оратор, какъвто ни се представя от поколения учители по латински, бил обсебен от аферите на бившата любовница на сина си. Когато римският брак се „разпадал“, за това се използвал израз в пасивно наклонение, сякаш някакъв злонамерен порив на вятъра подхванал брачния съд и го счупил на пода. Бившите партньори биха могли да се държат „цивилизовано“ един с друг. Поетесата Лукреция отбелязва, че бракът й продължил петнадесет години и все още си оставала с най-добри чувства към бившия си съпруг. Все едно четете думите на някой нюйоркчанин!

От съпруга не се очаквало да бъде верен и в римската литература няма да прочетете, че някой „изневерил на жена си“, нито пък ще намерите споменаване на „блудница“, откраднала мъжките чувства. В град, претъпкан с проститутки (а една отегчена съпруга би могла да се регистрира като такава при едилите) нямало нужда от такива безобразия. След брака от римлянина се очаквало да остави своето момче, но ако можел да си го позволи, нищо не му пречело да си вземе (традиционно красив) виночерпец. Не са записани коментарите на съпругите спрямо тази традиция.

Хораций съветва младия неженен мъж, притежаващ някоя и друга пара, да утоли страстта си с проститутка, а не с момиче от неговата класа, за да не обиди матроните. („Нуждае ли се жаждата от златна чаша?“) Той описва съдбата на принудените от липсата на средства да потърсят „безплатен“ секс, които били хващани в прелюбодейство от завърналия се неочаквано в дома си господар. „Един се хвърля с главата надолу от покрива… друг е бичуван до смърт… трети откупва с пари целостта на тялото си.“ Хораций самодоволно отбелязва, че не се бои, че „докато чукам, вратата ще се отвори, кучето ще се раз лае и ще се наложи да се спасявам бос и разпасан“. За него (както и за Вергилий) се говорело, че наклонностите му били в друга посока. (Част от римската история е една любопитна и успешна съдебна защита на мъж, открит в спалнята на омъжена жена — той просто търсел момчето роб, в когото бил влюбен.)

Римляните не били пъклени сексмашини, стремящи се единствено да задоволяват похотта си. За разлика от викторианските джентълмени от елита, те не третирали по-долната класа като бордей. Шестте пиеси на Теренций, който умрял през 159 г. пр. Хр., са били поставяни повече от 2000 години и все още се играят от момчетата (предполагам, вече и от момичетата) в училището на Уестминстър. В тях гъмжи от куртизанки, сводници, евнуси и слугини (особено ценени били етиопките заради фините им кости), от млади господа от Анита, потънали в дългове и влюбени в „музикантка“, от дръзките им слуги, същински предтечи на Фигаро, и от кисели татковци, чиито закани са винаги по-лоши от делата им. Разбира се, в последното действие всичко си идва на мястото. Свиренето било най-незначителното от уменията на момичетата. Те били съвсем млади, на идеалната шестнадесетгодишна възраст, и от младите им мъже се очаквало да платят за уроците им. Пиесите на Теренций са повърхностни, но изпълнени със страсти — между братя и приятели, на слуги към господари (под слуги разбирайте роби) и на състоятелни млади мъже към скромни музикантки — все от историите, завършващи с брак. Фактът, че римляните харесвали Теренций, показва със сигурност, че не биха одобрили цинизма на „Опасни връзки“ или морала на булевардния сексуален роман, залял Медисън Авеню и съставен според формулата на Харълд Робинс пари/власт/ секс/насилие/пари/власт… От нея римляните биха отделили секса. Въпреки че „частният“ (т.е. сексуалният) живот не е бил наистина лична работа, а се използвал от всеки, който реши да изкопае подробности, с които да унищожи противника си в съда, да ги оповести с графити, пасквили, писма до приятели или високи забележки на някой купон, публичното му достояние никога не било причина за съсипване (или пък правене) на кариера.