Читать «Синовете на Спарта» онлайн - страница 38

Ксенофонт ги огледа — жената със суровото лице, тримата сина, които го гледаха като омагьосани, докато обираха с пръсти почти празната купа, без да пропускат нито едно парче риба. Поклати глава.

— Стените си останаха в развалини, камъните отидоха за строежа на нови къщи. И не, не са ми простили. Сега има оратори, които призовават за нови наказания на онези, които са помагали на Трийсетте, и за отмяна на всички опрощения. Твърдят, че са постъпили прекалено снизходително.

Никой не прекъсна последвалото мълчание, докато Ксенофонт не заговори отново.

— Не знам какво да правя. Не мога да избягам, но ако остана, нещата едва ли ще свършат добре.

— Нямаш нито жена, нито деца, Ксенофонте. Животът ти е единствено твой. На колко си, на трийсет?

— На двайсет и шест! — отвърна той.

Сократ се засмя.

— Някой ден трябва да поговорим за суетата, приятелю. Дотогава гледай живота си такъв, какъвто е. Какво ще правиш? Ще продължаваш по същия начин ли? Какви промени можеш да направиш?

Ксенофонт изправи гръб и взе поредната чаша вино, макар че то вече леко го беше опиянило. Опита се да се отдръпне от самия себе си и да погледне живота си, сякаш наблюдава непознат. Силата на виното постигаше точно онова, което се опитваше да направи Сократ — довеждаше до откровения онези, на които не им стигаше смелост да отговорят честно.

— Трябва да напусна Атина — каза той. — Макар да ми е дом, трябва да се махна.

Изрече думите почти замаяно. Сократ му се усмихна и стисна ръката му през масата.

— Не завинаги. Дори атиняните накрая забравят и прощават. Ти си млад, Ксенофонте, а тъпчеш на място, понесъл тревоги и страхове на раменете си. Захвърли ги! Виж света. След време ще се върнеш. Те ще са забравили всички смутни времена, гарантирам ти. Просто хората са такива. Замини някъде далеч и живей. Върни се с истории, с които да забавляваш любимата ми жена.

Ксенофонт стана и го прегърна.

— Единственото, което съм искал, е да се науча как да живея най-добре — рече той. — Ти винаги си знаел онова, което аз мога само да зърна. Ти би трябвало да ги поведеш, Сократе. Така Атина би станала отново велика.

— Ах, момко, та тя е велика сега! Иска ми се да можеше да го видиш. Ако вярваш на преценката ми дотук, трябва да цениш гласа на хората мъничко повече. Критий беше същият. Утре ще дойде един младеж, който твърди, че човек трябва да си има пазител, както овцата трябва да си има пастир. Как така всичките ми най-добри ученици не виждат стойността в атинските спорове, в непрестанните ни въпроси? Останалият свят е пълен с тирани и пазители на хора. Царете са многобройни като пчели! Единствено в Атина даваме глас на младите, на бедните, на умните. На грозници като мен, които нямат нито богатство, нито покровители. Момчето ми, това, което имаме тук, е цвете под обедното слънце, по-крехко и от стъкло.

— Боговете ни съветват и управляват — сериозно рече Ксенофонт. — По същия начин, по който бащата обучава синовете си. Царете и водачите са просто природата на човека, която повтаря този ред. Или предпочиташ да видиш властта у онези, които крещят най-силно? Би ли позволил на най-гласовитите да заглушат с воя си мъдрите и святите?