Читать «Синовете на Спарта» онлайн

През 401 г. пр.н.е. царят на Персия управлявал империя, простираща се от Егейско море до Северна Индия. Поданиците му достигали петдесет милиона — и войските му били огромни.

Като си сътрудничели по суша и вода, единствено Спарта и Атина успели да ги спрат.

Пролог

Скорците отваряха човки във вавилонската жега и показваха черните си езичета. Зад стените на огромния град слънцето се беше надвесило над работещите в полята и сякаш се опитваше да ги смаже.

Великият цар вървеше по средата на пътя и кожата му лъщеше — от масло или пот, синът му не можеше да каже. Брадата на баща му също проблясваше на ситни черни къдрици — толкова част от него, колкото ароматът на рози или дългата обшита с кожени плочки дреха, която носеше.

Във въздуха се носеше миризма на нагорещен камък и кипариси, щръкнали като копия към небето. Всички околни улици бяха опразнени. Нито едно дете, нито една старица, нито едно пиле не беше оставено да рови в пръстта — войниците бяха разчистили път на царя за разходката му. Тишината беше толкова тежка, че момчето можеше да чуе песента на птиците в далечината.

Улицата на Нингал беше покрита с дебел килим от меки палмови клонки, все още зелени. Никакви зловония не биваше да прекъсват разговора им или да отвличат вниманието на по-възрастния мъж в този момент на даване на заръки. Целта му беше самото оцеляване на династията му и той беше забранил на куртизанки и шпиони да се навъртат наоколо и да надават ухо. Капитаните му си мислеха, че заповедта да разчистят кварталите от двете страни малко преди изгрев-слънце е била просто царска прищявка. Истината беше, че някои думи не биваше да бъдат чувани от външни хора. Царят знаеше, че в двора му има много подслушвачи. Просто дребните сатрапи и владетели, чиито корони бяха смачкани под сандалите му, бяха твърде много. Деветдесет владетели плащаха на шпионите си да подслушват, а хиляда придворни се боричкаха да се наместят по-близо до него. Простото удоволствие да се разхожда сам със сина си, както би могъл да направи някой скромен овчар, се бе превърнало в лукс като рубините и скъпо като дебелите златни монети, наричани „стрелци“, които разнасяха лика на цар Дарий из цялата империя.

Докато вървяха, момчето поглеждаше крадешком баща си. Обожаваше го и му вярваше във всичко. Младият Артаксеркс подражаваше на походката на царя, макар това да означаваше, че му се налага да подтичва от време на време, за да не изостане. Дарий сякаш не забелязваше, но Артаксеркс знаеше, че почти нищо не убягва от вниманието на баща му. Тайната на дългото му управление се криеше в мъдростта му. Ако някой се поинтересуваше от мнението на момчето, то би казало, че баща му никога не е допускал грешка.

В дните, в които заседаваше царският съд, владетелят приемаше своите най-могъщи управители и военачалници, чиито войски възлизаха на десетки хиляди и които управляваха богати на нефрит и слонова кост земи, далечни колкото луната. Дарий ги слушаше и гладеше брадата си, а пръстите му започваха да лъщят от маслото в нея. Потъркваше палец и показалец или вземаше грозде от златната купа, държана от коленичилия в краката му роб. По този начин Дарий стигаше до сърцевината на даден проблем, докато съветниците му още спореха и преценяваха. Артаксеркс искаше да притежава същото необичайно проникновение и затова слушаше и се учеше добре.