Читать «Синовете на Спарта» онлайн - страница 212

— Стой!

Всички рязко спряха и смехът утихна, когато видяха как виещите кардухи се спускат като лавина към тях.

— Гърци! Мъже от Коринт и Стимфал, от Тесалия и Аркадия, от Родос, Крит и Тива! Стройте се! И запомнете следното. Вече се изправихме срещу кардухите в планините им. Сега те се изправят срещу нас в равното. Никога не са виждали бойна редица с щитове, копия и мечове! Нека да дойдат с цялото им джафкане и вой! Ще се отнесем с тях като с кучета, каквито са — и ще ги посечем!

Изкрещя последните думи и войниците изреваха в отговор. Ксенофонт със задоволство забеляза, че някои от кардухите се поколебаха. Намираха се далече от закрилата на планините си и усещаха ясно огромната пустота на равнината около тях.

Изправени пред дивата им атака, гърците се подредиха в строй, който им беше познат като дишането. Намираха успокоение в това да протягат ръка и да докосват с пръсти онези пред тях, за да намерят идеалното разстояние между редиците.

— Къде ми е щитът? — извика Ксенофонт.

Един спартански илот приближи тичешком с щит на гърба и му го подаде с поклон. Беше останал с войниците, за да служи. В облекчението си Ксенофонт му благодари като на свободен, пъхна лявата си ръка през единия кожен ремък и сграбчи другия. Почувства щита като част от себе си и замахна с него, наслаждавайки се на движението.

— Спокойно, елини! — извика той. — Има време. Шейсет крачки напред и спрете. Копията да са готови да отбият атаката! Спокойно!

Кардухите сигурно виждаха плътен блок от пет хиляди гърци, повече метал, отколкото плът, с реката зад тях. Ксенофонт ги беше накарал да се придвижат напред, когато си помисли за стрелците на другия бряг. Движението като че ли отрезви донякъде виещите диваци, които тичаха към тях. Кардухите виждаха огромен движещ се звяр, костенурка от бронз, вещаеща смърт. Нямаше хора от лагера, които да защитават. Гърците бяха мършави, мръсни и изморени — но мразеха кардухите.

Две или три хиляди планинци се нахвърлиха върху гръцкото каре като градушка върху каменна стена. Биваха посичани на мига. Скачаха и крещяха, но не можеха да пробият стената от щитове. Ксенофонт гледаше с изумление и възторг как оцелелите отстъпиха. Онези зад тях бяха забавили крачка при вида на непробиваемата формация и кръвта на сънародниците си.

— Шейсет крачки напред! — нареди Ксенофонт.

Редиците тръгнаха напред и кардухите се обърнаха и побягнаха като бити кучета — все още озъбени, но уплашени. Все повече и повече се оттегляха по склоновете и за момент на Ксенофонт му се прииска да се втурне след тях. Вместо това ги наблюдаваше как спират, подпрени на копията си, и гледат гърците. Нямаше да нападнат отново.

Ксенофонт поклати доволно глава и изрева:

— Вече ни познават!

Гърците му отговориха с ликуващ рев, който отекна от планините.

— Няма да ни атакуват отново, а ако го направят, вече им знаем мярката. Обратно към реката. Към брода. И по-бързо!

Някои от войниците запъшкаха и той им се изсмя.

— Какво? Не си ли починахте? Време е да потичаме! Нима искате спартанците да грабнат цялата слава за себе си?