Читать «Синовете на Спарта» онлайн - страница 202

— Следвайте водача. Ние ще сме готови — каза Ксенофонт.

Загледа как две хиляди от най-младите му и най-добри хора се отдалечават тичешком. Те излязоха от долината след водача кардух, който тичаше с вързани отзад ръце. Младият мъж ги поведе през едно дере към пътека, която се губеше в гъсти папрати. На пръв поглед изглеждаше, че не води наникъде, а просто свършва при скалите. Оказа се обаче, че е скрита, и Ксенофонт разбра, че нямаше да я намерят без водача. Изпита известно задоволство, че са научили за пътеката от негов пленник — онези на Хрисоф не бяха казали нищо съществено.

Известно време не можеше да направи нищо. Дъждът продължаваше да се лее и хората му стояха треперещи и окаяни. Трудно можеше да се каже кое време от деня е, макар че вечерта сигурно наближаваше. Ксенофонт взе бързо решение и заповяда колоната да продължи напред под строй — само колкото чакащите в прохода да разберат, че приближават. След това нареди на хората си да почиват. От чукарите не валяха камъни и стрели. Ксенофонт се запита дали това не се дължи на факта, че и противникът е вир-вода. Стрелците винаги се оплакваха, когато им се налагаше да използват мокри тетиви. Възможно беше и да са чули стъпките на двете хиляди гърци и да са се усетили, че ги преследват. Така или иначе, това помогна за повишаване на настроението въпреки дъжда. Определено започваше да се стъмва. Хората му щяха да прекарат студена нощ. Ксенофонт се надяваше мъглите да се разпръснат на сутринта, за да види изненаданите кардухи.

Из цялата долина се виеха потоци и нямаше нито едно сухо място. Ксенофонт видя, че мнозина се настаняват по двойки или групи, опрели гръб в гръб. Но дори така нощта се очертаваше мизерна.

Палакис дойде, избърса с ръка един широк плосък камък и кацна на него, като кръстоса глезени и сви колене към гърдите си, за да запази донякъде топлината на тялото си. Имаше одеяло, което вече беше потъмняло от дъжда. Зъбите й тракаха и на Ксенофонт му се прииска да имаше някакъв подслон за нея. Гърците и студът не се спогаждаха.

— Приличаш на мокро птиче — каза той и се усмихна. Косата, която преди се виеше на гъсти къдрици, сега полепваше по лицето й на дълги мокри кичури.

— И се чувствам точно така — отвърна тя. — Тук ли ще прекараме нощта?

— Налага се, докато не разчистим прохода.

— Ами ако не успеем?

— Тогава ще се наложи да се катерим по по-трудна пътека. Така или иначе, утре продължаваме напред.

В този момент му се стори, че нощта пред тях няма да има край. Осъзна, че и самият той трепери. Чуваше тракането на зъбите си, а ръцете му бяха побелели и се тресяха.

— Замръзваш — каза тя. — Седни до мен. Одеялото ми е мокро, но е по-добре от нищо.

— Къде е Хефест? — попита Ксенофонт, без да помръдне от мястото си.

Тя се вцепени и на гладката кожа между веждите й се появиха две дълбоки бръчки.