Читать «Сенчести души (Книга шеста)» онлайн - страница 90

Но се оказа безсмислено да остава привързана, след като и двамата се качиха на носилката. Носеха я четирима мъже, не много едри, но жилави. За щастие и четиримата бяха с еднаква височина, така че пътуването им продължи без досадно клатене.

Ако беше свободен гражданин, Елена Гилбърт никога не би позволила четирима мъже — четирима роби, според нея — да я носят върху носилка. Дори би протестирала бурно. Но вече бе сложила край на дебатите със самата себе си и съмненията още там, край доковете. Тя беше робиня, въпреки че Деймън не бе платил никому, за да я притежава. Следователно по никакъв повод нямаше право да надига глас. В това злокобно място, тънещо в пурпурен здрач, пропито със зловонна миризма, протестът й като нищо можеше да създаде доста проблеми дори за самите носачи на носилката — собственикът им би могъл да ги накаже, сякаш вината е тяхна.

Така че засега най-добрият план А си оставаше сведен само до четирите думи: Дръж Си Устата Затворена.

След като задминаха моста над вонящия бедняшки квартал, изпълнен с порутени къщурки, напред се заредиха по-приятни гледки. Все по-често се появяваха магазини, които отначало всички бяха с решетки и с фасади от грубо одялан камък, без никаква боя. По-нататък се заредиха по-прилично изглеждащи постройки, а накрая носилките изведнъж започнаха да лъкатушат из някакъв просторен пазар. Но и там дори по лицата на минувачите се запазваше нерадостният отпечатък от мизерията и изтощението. Елена очакваше да попадне в студен и черен, но поне чист град с бродещи из улиците му безчувствени вампири и демони с огън в очите. Но вместо това всичките местни жители, изпречили се пред очите й, приличаха на хора и продаваха най-обикновени стоки — от храни до лекарства, — които не бяха необходими на вампирите.

Е, нищо чудно всичките китсунета и демони да се нуждаят от това, заключи Елена и изтръпна от мисълта с какво може би се изхранва някой демон. По уличните ъгли се забелязваха оскъдно облечени момчета и момичета със сурови лица, както и дрипави, изпити хора, държащи плакати с покъртителни призиви: СПОМЕНИ СРЕЩУ ХРАНА.

— Какво означава това? — попита тя Деймън, но той забави отговора си.

— По този начин тук свободните хора прекарват по-голяма част от времето си — обясни й той. — Не го забравяй, преди да се втурнеш в някоя от спасителните си операции…

Елена не го слушаше. Взираше се напрегнато в един от местните, стиснал подобен плакат. Мъжът беше много стар, покъртително хилав и немощен, с развалени зъби, но най-лошото в него бе отчаяният му поглед. Повдигна треперещата си ръка. Върху дланта му се заклати малка, добре почистена топка. Непознатият замърмори:

— Спомен от един летен ден от младостта ми. Продавам го за десет златни монети. — Но колкото и да го повтаряше, никой не се приближаваше към него.

Елена изхлузи от пръста си пръстена с лапис лазули, подарен й от Стефан. Подаде го на непознатия старец. Не искаше да ядоса Деймън, като слезе от носилката, затова повика мъжа, като му показа пръстена в ръката си: