Читать «Сенчести души (Книга шеста)» онлайн - страница 88

— Да, истина е.

Жената пазител се втренчи в Деймън.

На свой ред Деймън също впи поглед в нея, сякаш бе готов цяла нощ да гледа все така втренчено. В тази дисциплина беше ненадминат.

Жената пазител отвърна очи от него.

— Предполагам, че дори един медиум може да има лош ден — рече и сетне додаде към Деймън: — Грижи се за тях. Нали знаеш, че всички медиуми трябва да бъдат лицензирани?

— Мадам, те не са професионални медиуми, а лични асистентки — отвърна Деймън с типичния си величествен маниер.

— За теб не съм никаква „мадам“. Можеш да се обръщаш към мен с „Ваша чест“. Между впрочем пристрастените към хазарта тук свършват ужасно зле.

Ха-ха, помисли си Елена. Само ако знаеше за какъв хазарт става дума… е, нищо чудно да се озовем в много по-лошо положение, отколкото е Стефан в момента.

Зад оградата се показа просторен двор, пълен с носилки, рикши и двуколки. Не се виждаха никакви карети, нито коне. Деймън нае две двойни носилки — първата за него и Елена, втората за Мередит и Бони.

Все още объркана, Бони се загледа в слънцето.

— Искаш да кажеш, че въобще не спира да свети?

— Не — търпеливо се зае да й обяснява Деймън. — Само си виси тук, без да се издига в небето. В Мрачния град цари вечен здрач. Ще видим още чудеса, като продължим нататък. Само не докосвайте това — предупреди ги той, когато Мередит се опита да развърже въжето от китките на Бони, преди те двете да се качат на носилката. — Чак като се качите в носилката и спуснете завесите, можете да развържете въжето. Но внимавайте да не го изгубите. Още сте робини и трябва да носите около китките си нещо, което да символизира това — дори да са гривни в тон с дрехите ви. Иначе яко ще загазя. О, да, да не забравя: в града трябва да ходите забулени.

— Ние… какво? — Елена го изгледа невярващо.

Деймън само й хвърли ослепителната си двеста и петдесетватова усмивка. Преди Елена да се опомни, той измъкна от черната си чанта тънки прозрачни тъкани и ги подаде на момичетата. Воалите бяха толкова големи, че стигаха да покрият цялото тяло.

— Трябва само да ги сложите на главите си или да ги скрепите към косите си, или нещо подобно — обясни Деймън набързо.

— От какво са изтъкани? — заинтересува се Мередит, докато опипваше ефирната копринена материя, толкова лека, че вятърът можеше да я издуха от пръстите й.

— Откъде да зная?

— От другата страна цветът е различен! — извика Бони, като остави вятърът да промени нейния воал от бледозелено в проблясващо сребърно. Мередит разклати своя тъмновиолетов копринен воал и той се обагри в загадъчно тъмносиньо, обсипан с безброй звезди. Елена, която очакваше нейният воал да е син, се загледа в Деймън, който стискаше в юмрука си малко квадратно парче плат.

— Хайде да видим колко си добра — измърмори, като й кимна да се приближи към него. — Опитай се да познаеш цвета на плата.