Читать «Сенчести души (Книга шеста)» онлайн - страница 92

И в следващия миг светът изчезна.

Нито следа от Деймън. С него изчезнаха всичките гледки и звуци, и дори миризмите от пазара. Сега тя седеше върху зелена трева, полюшвана от лек ветрец. Гледаше към една плачеща върба, свела клони върху някакъв поток с червеникавокафяв цвят и едновременно с това тъмно, много тъмнозелен. Във въздуха се разнасяше някаква удивително сладка миризма — може би от орлови нокти или от фрезии. Нещо прекрасно развълнува Елена и тя се облегна назад, за да се полюбува на живописните бели облаци, носещи се сред яркосиньото небе.

По-скоро го почувства… защото с думи не можеше да го опише. Почувства се млада, но някъде в ума й се спотайваше познанието, че всъщност бе още по-млада от личността, която я бе обсебила. При все това бе развълнувана от прекрасната пролет, от всяко покълнало зелено листо със златист блясък от слънцето, от всяка гъвкаво извиваща се тръстика, от всеки безтегловен облак, всичките също като нея обзети от веселие.

Изведнъж сърцето й се разтуптя. Току-що бе доловила нечии стъпки зад гърба си. Във внезапен прилив на радост тя скочи на крака, с докрай протегнати напред ръце към любовта си. Обзе я неописуемо силно усещане как принадлежи на…

… на това младо момиче? Сякаш нещо в мозъка на собственика на звездната сфера се срина от удивление. По-голямата част от мозъка му се бе посветила само да обрисува съвършенството на това момиче, реещо се с такава смайваща лекота сред полюшкващата се трева: гъсти черни къдрици, стелещи се по врата й, бляскави зелени очи изпод изящно извити мигли, нежна гладка кожа по бузите, докато се смееше заедно със своя любим, докато се преструваше, че в следващия миг ще побегне леко като елф…

Преследвачът и преследваното от него момиче заедно се стовариха върху толкова мекия килим от висока трева… а после всичко се възпламени тъй бързо, че Елена, с най-отдалеченото крайче на съзнанието си, се зачуди как, за Бога, може да сложи край на това прекрасно преживяване. И всеки път, когато опипваше с пръсти слепоочието си, тя беше прегръщана и целувана до отмала от… Алегра… да, така се казваше момичето — Алегра. И Алегра със сигурност беше красива, особено през погледа на зрителя на сцената. Особено кадифеномеката й кожа…

И после, също така внезапно, както изчезна, пазарът отново се появи. Тя отново беше Елена и пътуваше на носилката заедно с Деймън. Наоколо се надигаше какофония от всякакви звуци, разнасяха се хиляди различни миризми. Но тя дишаше тежко и в част от нея още отекваше името Джон — защото това бе името му, — докато оставаше запленена от любовта на Джон към Алегра.

— Но все още не разбирам — почти проплака девойката.

— Просто е — каза й Деймън. — Избираш си празна звездна сфера с предпочитан от теб размер, притискаш я до слепоочието си и започваш да си мислиш за спомените от някакъв момент назад във времето, които искаш да запишеш. Всичко останало го върши звездната сфера. — Не й позволи да го прекъсне, като се наведе напред, със закачлива искра в бездънните си черни очи. — Може би някога си преживяла особено горещ летен ден? Тези носилки имат завеси, които лесно могат да се спуснат — подканващо добави той.