Читать «Сенчести души (Книга шеста)» онлайн - страница 66

Вместо нея го изрече Бони, с много тих глас:

— Елена, аз не бях добре. Започна се, ами, започнах да изпадам в истерия, да чувам и да виждам неща, които ги нямаше — или поне си ги въобразявам или дори ги карам да се сбъдват. Започнах да се плаша от себе си, от това, което обсебваше мислите ми. Боях се, че излагам хората на опасност. Докато Мат е твърде здравомислещ, за да стори подобни неща. — Бони потърка очите си. — Зная, че Тъмното измерение е нещо много лошо, но там поне няма да излагам на опасност домове, пълни с невинни хора.

— Всичко това… всичките тези лоши неща наистина сполетяха Бони — кимна Мередит. — Дори и да не искахме да дойдем с теб, трябваше да я отведа от Фелс Чърч. Не искам да прозвуча твърде драматично, но вярвам, че демоните бяха по следите й. И откакто Стефан изчезна, Деймън може да се окаже единственият, способен да ни пази от тях. Или може би ти, Елена, ще й помогнеш?

Мередит… да драматизира? Елена обаче наистина видя настръхналата кожа на Мередит. Както и блестящите капки пот по челото на Бони. Дори къдриците й бяха навлажнени.

— Не може да се каже, че сме напуснали поста си — продължи Мередит, като докосна Елена по китката. — Сега Фелс Чърч прилича на военна зона. Вярно е, че го напуснахме, но не сме оставили Мат да се справя сам. Той разполага със съюзници, като доктор Алпърт например. Тя е най-добрата лекарка в цялата околност и може дори да убеди хората в съществуването на Шиничи и малаха. А освен това родителите се захванаха да оправят цялата бъркотия. Както и психиатрите, журналистите. Само че в резултат на това е почти невъзможно да действаш, без да привличаш всеобщото внимание. Мат въобще не е застрашен.

— Но… но нали само преди седмица…

— По-добре погледни вестника от неделя.

Елена пое от Мередит неделния брой на „Риджмънт Таймс“, най-четения в областта около Фелс Чърч. Вниманието й тутакси бе привлечено от заглавието набрано с огромни букви:

„ОБСЕБВАНЕ ПРЕЗ ДВАДЕСЕТ И ПЪРВИ ВЕК?“

Под заглавието следваха доста редове, но това, което грабваше погледа, беше фотография на три боричкащи се момичета в невъзможни за човешкото тяло пози, с невъобразимо огънати крайници. По лицата на две от тях личаха болка и ужас, но кръвта на Елена изстина при вида на третото. Тялото й бе така извито, че лицето й се бе озовало най-отдолу, като гледаше в обектива с устни, оголили зъбите й. Очите й бяха демонични — нямаше как другояче да бъдат описани. Не че бяха завъртени, за да остане само бялата роговица, нито деформирани или нещо подобно. Нито блестяха със зловещо червено. Не, всичко бе в изражението им. Елена никога досега не бе виждала такъв поглед. Призля й.

— Случвало ли ти се е да си кажеш: „Хей, това тук е цяла вселена“? — попита я Бони тихо.

— Непрекъснато ми се случва, откакто се запознах със Стефан — обади се Мередит. — Не се засягай, Елена. Най-важното е, че всичко това стана само за два дни; от мига, когато възрастните разбраха, че наистина става нещо особено.