Читать «Сенчести души (Книга шеста)» онлайн - страница 62

Да му открадне цялата вечер и цялата нощ — и то точно тази вечер и тази нощ? Това подсказваше, че…

— Той никога не е прекъсвал връзката между моя и неговия мозък. Не е престанал да се рови в съзнанието ми по всяко време, когато му хрумне. — Най-после Деймън бе престанал да сипе ругатни и бясно да крачи из стаята. Тръшна се на кушетката срещу леглото и отпусна ръце между коленете си. Изглеждаше сломен, напълно отчаян — нещо толкова необичайно за него.

— Елена, трябва да ми кажеш. Какво ми е отнел от последната нощ? Моля те! — Деймън сякаш беше готов да падне на колене пред нея, но без да разиграва някаква мелодрама. — Ако… ако… ако е това, за което си мисля…

Тя се усмихна, макар че сълзите продължаваха да се стичат по лицето й.

— Не беше това, което предполагам, че всеки друг би си помислил — заговори тя.

— Но…!

— Нека само да приемем, че този път… вината бе моя — успокои го Елена. — Ако той е откраднал нещо друго от теб или ако се опита да го стори занапред, тогава играе по своите правила. Но това… нека остане моя тайна. — Докато някой ден не се решиш да строшиш огромната скала, в която са погребани всичките ти тайни, додаде мислено.

— Докато не го изтръгна насила от него. И езика му ще изтръгна! Опашката му ще отскубна! — заръмжа Деймън като див звяр.

Елена бе благодарна, че тази ярост не е насочена срещу нея.

— Не се тревожи — добави Деймън след малко с толкова леденостуден тон, че на нея й се стори не по-малко застрашителен от животинския му рев преди броени секунди. — Ще го открия, ще се добера до него, без значение къде ще се опита да се скрие. И ще си взема обратно спомена. След което ще му съдера кожата. И от нея ще ти скроя ръкавици, какво ще кажеш за това?

Тя отново се насили да се усмихне и се справи доста добре. Самата тя едва сега започваше да приема случилото се. Нито за миг не повярва, че Деймън ще остави нещата така. Нямаше да се успокои, докато не принуди Шиничи да му върне спомена. Елена осъзна, че донякъде наказваше Деймън заради нещо, което не той, а Шиничи бе сторил, а това не бе редно. Обещах си, че никой няма да узнае за изминалата нощ, напомни си тя. Не и преди Деймън да си спомни. Няма да го споделя дори с Бони и Мередит.

Това правеше нещата още по-трудни за нея, но може би така беше по-справедливо.

Докато почистваха от стаята следите от последния гневен пристъп на Деймън, той изведнъж се пресегна, за да изтрие една сълза от бузата на Елена.

— Благодаря ти… — заговори тя. И в следващия миг замлъкна. Деймън докосваше устните си с пръсти. Погледна я сепнат и леко разочарован. А сетне сви рамене.

— Все още си стръв за еднорози. Казах ли това снощи?

Елена се поколеба за миг, но после реши, че думите му не прекрачват критичните предели на секретността.

— Да, каза го. Но… нали няма да ме издадеш? — добави тя. Внезапно заговори много по-загрижено: — Обещах на приятелките си да не казвам нищо.